Из спомените на Дагоберт Енглендер, капитан на австрийския параход «Радецки»

«На 29 май 1876 г. пощенският параход «Радецки» на първо императорско и кралско Дунавско параходно дружество пътуваше към обяд между Ряхово и Лом Паланка. Ние акостирахме на всички пристанища, без да забележим нещо особено. В Гюргево наистина имаше голям наплив от пътници, които очевидно много бързаха. Това се обясняваше обаче с извънредно голямото закъснение на турския пътнически параход…

 

Към обяд съдържателят на параходния бюфет ни съобщава, че във втора класа били съгледани пътници с оръжие. Понеже подобно нещо беше нарушение на правилника, заповядах на контрольора да направи нужното, а сам побързах да отида след него, за да наблюдавам лично предаването на оръжието срещу разпискa. В палубния салон на II класа всичко беше в ред. Никой нямаше оръжие. Пътниците спокойно и прилично представиха пътническите си билети. Същото сториха и ония, които срещнахме по стълбата към мъжкия салон. Когато обаче се приближихме до вратата, от там излезе един човек с военна шапка. Отвътре чувахме много гласове.

 

Поканен да покаже пътническия си билет и да предаде револвера, той отговори: Моля, тук е тъмно — дръпна се крачка назад, силно открехна вратата и ни каза да го последваме в салона, като вървеше при това гърбом. Тук ни се представи наистина една изненадваща гледка… Върху масата в ъгъла имаше оръжие и снаряжения…

 

Смаян от 20 души, които се облякоха във форма и се въоръжаваха, намислих да се опитам с едно енергично действие да възпра това, което се готвеше. Затова, и да си призная, за да окуража себе си, извиках с висок глас, като посочих с ръката си на въоръжените хора, която ръка неволно трепереше — аз заповядах: Тука на парахода има правило, всеки да си дава оръжието на съхранение! Вие трябва да се подчините на това общо правило!
Както е казано в протокола, аз бях минутно заобиколен от въстаници и един от тях, който беше облечен в униформа, ми каза: Г-н капитане, оръжието няма да предадем. Ние сме 200 души, параходът е вече във властта на въстаниците, и вие непременно трябва да се покорите на тая власт!

 

Той говореше свободно немски…

 

…Аз поканих тия, които ме бяха заобиколили, да идем горе. За мое учудване не ми се направи никакво възражение. И тъй излязохме всички набързо в безпорядък, а говорещият немски следваше отзад по петите ни… На палубата се откри една неописуема гледка. Забелязах няколко души, които с такава бързина трошеха и отваряха сандъците, щото кръв течеше от ръцете им. При това мунициите им, а особено патроните, се бяха разпръснали по кувертата в толкова голямо количество, щото и след излизането на инсургентите останаха неприбрани.

 

Един от въстаническите водители, който бил наблизо до един от моите хора, извика:

 

А бе, брате, пазете фишеците! За нас всеки куршум е по-скъп от една турска глава!

 

Кой беше тоя водител, аз не можах да се науча точно… Когато аз се върнах назад с моя ескорт, сполучих набързо да извикам на английски на машиниста от парахода Хасдел: Никаква команда да не се слуша освен от мене! И чух отговор: Аll right, sir.
Един стар турчин, види се, доста влиятелен, като се беше спрял тъкмо в това време при машината в горния джамлък, чул тези бързо разменени между нас думи и аз вярвам, че следствие на неговото свидетелство, турските пътници на парахода и населението в Лом и Видин ме считаха за съучастник на въстаниците и не ме разкъсаха на парчета, ако и да гледаха на мен подозрително и мрачно, обаче стояха спокойни.

 

Сцената за предаването на Ботевия манифест (писмото) на мене пак не вярваха.

 

Тоя манифест се даде най-напред на моя помощник, след като ме търсили мене навсякъде в парахода и не могли да ме намерят скоро. Когато въстаниците видяха мене, ме заобиколиха близо до салона.

 

В такова положение ние говорихме няколко минути с Ботев, който отхвърли всички мои предложения и неуклонно стоеше на своето: Немедленото ти съгласие да ни извадиш на това място, което ще ти посочим…
…Като исках да спася положението със съзнание за вярно изпълнен дълг и вече в последната минута, аз отговорих: Хайде да бъде така! Аз ще ви извадя където искате, но само за вашия собствен интерес искам да се подчинявате на моите заповеди и аз самичък да водя командата, както я водех напред.

 

Още наполовината на моята фраза, всичките насочени отгоре ми оръжия се сложиха.

 

Това стана по знак на Ботевата сабя, която той най-напред сне…

 

Аз поисках нито един от въоръжените да не се показва на борда, да бъде свободно движението по главната палуба, което беше необходимо, за да се вземат всички мерки за акостирането. После ги помолих да се пусне надолу зеленокопринения байряк с ушития от злато български лъв, който беше дигнат високо над парахода, и да забулят оръжията си да не блестят на слънчевите лъчи, защото, ако забележат, турските брегови вътрешни стражари могат да ни направят големи препятствия за дебаркирането.

 

Ботев се съгласи с мене, на минутата още ми стисна ръка, даде своята заповед…

 

С една реч, ние работехме ръка под ръка с въстаниците. Те виждаха, че аз вярно изпълнявам своите длъжности. По преди аз се съпротивлявах на техните предложения, доколкото ми позволяваше здравият разум.

 

После приех това предложение открито и честно и им се притекох на помощ… Аз се убедих, че тези «посветени на смърт» хора инстинктивно усещаха, че ако и да имаха моментно власт в ръцете си, обаче една грешка, направена от моя страна, за зло намерение, разбира се, не можеше и дума да става, може да има такива последствия, че не само ще възпрепятствува на излизането на брега, но можеше даже да докараме работата до сражение борд към борд с някой турски военен кораб и т.н. и тяхното дело щеше да загине.

 

…Във време на нашето пътуване до Козлодуй Ботев показваше в своите действия твърда енергия и прозорливост. Ние като военни хора говорехме си на ухото помежду си, че тоя човек знае и разбира как да вдъхне сила и кураж на слабите и неопитните.

 

Впрочем навсякъде се въдвори такава решителност и спокойствие, като че ли параходът оставаше да направи едно «parti de plaisir», не замислен високо политически удар…

 

…Въстаниците тръгнаха вече на походен марш, но подир няколко разкрача пак се извика:
— Да живей Франц Йосиф!
— Да живей Андраши!
— Да живей капитанът!

 

Тъжно усмихнат, аз слушах  това ласкателство, тези «ура» с отложена шапка и като чух своето име, произнесено с толкова други високи хора, нещо, което никога не е ставало през живота ми, аз им благодарих и извиках в отговор: На добър час! — и направих няколко движения с шапката си, което всеки път се придружаваше с ура от моите хора.

 

…Молбата ми да ме оставят на «Радецки» беше удовлетворена…

 

Бързо се върнах пак назад в Оршова. За да приготвя «Радецки» за следното пътуване.

 

Тук 12 дена след онова разтоварване чух, че всички българи били убити.

 

Но ако шансът за тия шепа хора, които дори не бяха успели да се обучат за борба с турското владичество, беше почти безпощаден, ако и както чух населението тогава не се присъединило към тях, а ги оставило на произвола на съдбата, те все пак бяха герои, достойни за вечната памет, което отечеството им е запазило за тях. От това време произлиза високото ми уважение, което храня към българите…»

Тагове: ; ; ; ; ;