Какво е общото между трагедията в Брюксел и Ердоган?

 

Цялата схема за «взривяването» на Европа изглежда достатъчно прозрачна.

 

Както е известно, именно Турция е основният нефинансов спонсор на Ислямска държава.

 

Факт е, че Катар и Саудитска Арабия инвестираха много по-големи суми в създателите на т.нар. «Халифат».

 

Именно в Турция обаче се събираха, обучаваха и въоръжаваха джихадистите от Ислямска държава, преди да се отправят към бойните полета в Сирия и Ирак.

 

Турция беше и основното им убежище, осигурявайки отдиха и лечението на «бойците на Аллах».

 

Пак Турция беше страната, където масово се стичаха и продължават да се стичат обикновените хора, бягащи от завладените от ислямистите територии.

 

Именно за да бъдат поети разходите по подготовката на джихадистите и приемането на бежанците, със зле прикритото покровителство на управляващите в Анкара беше стартиран и скандалният нелегален петролен бизнес с джихадистите.

Следва да сме наясно обаче, че въпреки огромните амбиции на сегашния турски президент и неговия премиер, Турция съвсем не е най-важния играч в този процес.

 

Според редица (включително американски) анализатори, тя е по-скоро инструмент за реализацията на определен сценарий, като за целта на Анкара упорито се внушава идеята, че би могла да реализира част от неоосманистките си амбиции, присъединявайки онези територии от съседните и Сирия и Ирак, които в момента се контролират от ИД.

 

Истинския «идеен» вдъхновител и основен играч са определени влиятелни кръгове в САЩ.

 

Стратегията им е проста. Чрез Катар, Саудитска Арабия и Турция, Съединените щати създадоха в Близкия Изток крайно агресивния ислямски «Халифат», хвърляйки по този начин целия регион в бездната на хаоса. В резултат Близкият Изток е на път да се превърне в геополитическа «черна дупка», което пък ще позволи на САЩ да поставят под свой пряк контрол енергоносителите в региона, включително маргинализирайки досегашните им собственици в лицето на монархиите от Залива.

 

Паралелно с това, в началния етап от реализацията на този проект, хаосът, войната и разрухата генерират милиони бежанци, сред които успешно се «интегрират» и немалко джихадисти, насочващи се към Европа. И тъй като огромната част от тези хора нито са в състояние, нито пък имат желание да работят, т.е. да запълнят нуждите на европейската икономика от свежи трудови ресурси, огромният мигрантски поток започва да «изпомпва» все повече средства от бюджетите на ЕС и отделните страни членки, които и без това буквално се пукат по шевовете. Това, на свой ред, драстично ограничава възможността за стабилизиране на ситуацията в Европа, включително в икономическата сфера. А да не забравяме, че наложените под натиска на Вашингтон санкции срещу Русия и последвалите контрасанкции на Москва, допълнително «убиват» европейския бизнес и дебалансират финансовата система на ЕС.

 

Според някои западни анализатори, няма начин в определен момент всичко това да не провокира мащабен взрив на недоволство от страна на коренните европейци, който да се стовари както върху собствените им политически лидери, така и върху пришълците.

Последните, естествено, ще реагират с контрадействия, като именно в този момент вероятно ще бъдат активирани и проникналите с бежанските потоци на континента джихадисти от Ислямска държава, разполагащи както с оръжие, така и с огромен боен опит.

 

В резултат Европа ще се превърне в зона на множество малки и не толкова малки «граждански» конфликти, което пък ще провокира масово изтичане на капитали най-вече към Съединените щати и окончателно ще сложи край на мечтите за превръщането на Стария континент в самостоятелен геополитически играч.

 

За сметка на това, самите САЩ ще се превърнат в «последната опора и надежда» на западната цивилизация, включително на Европа, и ще могат да съхранят по-лесно своята глобална доминация.

 

Именно това, в най-общи линии, е американската «стратегия на хаоса», която продължава активно да се реализира и в момента, макар че в нея междувременно настъпиха и някои промени, породени от ускорения ход на събитията както в т.нар. Голям Близък Изток, така и в Европа.

 

 

Тези промени бяха свързани с руската операция в Сирия, в резултат от която беше поставен под въпрос нелегалният петролен бизнес между Анкара и Ислямска държава.

 

От друга страна, с решението от март 2016  да прекрати активните си действия в Сирия, Москва на практика премахна опасността от сухопътна военна намеса на Турция в тази страна, лишавайки Ердоган от възможността да канализира непрекъснато нарастващото напрежение в самата Турция, където вече се води истинска гражданска война, пренасочвайки го извън страната, към Сирия и Ирак. Така, пред сегашните турски управляващи на практика остава само една последна възможност — да пренасочат тази нестабилност към Европа. При това те дори не се и опитват да прикриват особено този факт.

 

С това впрочем е свързана другата драматична промяна, а именно стартът — непосредствено след атентатите в Париж през ноември 2015 — на пазарлъците между ЕС и Анкара за финансирането с европейски средства на бежанските лагери на територията на Турция и недопускането на самите бежанци в Европа.

 

 

В хода на тези преговори стана ясно, че турците всъщност не са склонни да поемат каквито и да било конкретни обещания към Брюксел. Не бива да се учудваме например, че ако и през 2016 от Турция в Европа проникнат един милион имигранти, Анкара ще обяви, че без нейните усилия техният брой би бил два или три милиона и по този повод отново да поиска допълнителни средства от ЕС.

 

Тоест, на практика, Турция говори едно, но прави съвсем друго.

 

Следва да сме наясно също, че онези «бежанци», които ще бъдат върнати на турска територия, съвсем скоро могат отново да се окажат в Европа.

 

Турците водят своя игра и преследват собствените си интереси. Те получават и ще продължат да получават пари от ЕС, но това не гарантира автоматично, че ще изпълняват стриктно поетите пред Брюксел ангажименти. Ердоган ще направи всичко възможно за да се възползва максимално от ситуацията след поредните атентати на ислямистите в Брюксел, т.е. от това, че европейските лидери са уплашени (а повечето от тях са просто малодушни), което означава че са особено податливи за манипулиране отвън.

 

 

В тази връзка ще припомня само скандалното изказване на турския президент, че Съветът за сигурност на ООН следва да бъде разпуснат, тъй като сред постоянните му членове няма нито една мюсюлманска държава.

Европейските държави би трябвало да са наясно, с кого си имат работа и да не разчитат, че ако получи достатъчно пари Турция ще помогне за разрешаването на мигрантския проблем.

 

За Анкара, мигрантите са просто един от инструментите за «меко шантажиране» на Европа.

 

Турците обещават да ги сдържат, ако получат исканите от Брюксел средства, но веднага след като парите свършат, отново заплашват, че ще «отворят» мигрантските коридори. Тоест, Турция съзнателно използва този фактор за да упражнява натиск върху ЕС за да получи от Брюксел всичко, което иска — от отмяната на визите на нейните граждани и все повече пари за издръжка на мигрантите, до пълноправното членство в Съюза.

 

 

Така Европа сама се поставя в крайно унизителна зависимост от Анкара.

 

Ако откаже да даде на турците исканите от тях шест (утре вероятно двайсет, а вдругиден още повече) милиарда евро, Анкара възмутено ще заяви, че си «измива ръцете» и оставя европейците сами да се оправят с мигрантското нашествие. Ако пък все пак ги отпусне, те след известно време ще свършат и Турция ще поиска нова мащабна финансова инжекция. Тоест, шантажът ще продължи да безкрайност. Практиката обаче сочи, че опитите проблемът да се реши с плащането на исканите от «рекетьора» суми, обикновено завършват по един и същи начин — с фалита на шантажирания.

 

С това обаче, нещата съвсем не се изчерпват.

 

Ако Европа «преглътне» и терористичните нападения в Брюксел (както преглътна тези в Париж) и не започне в максимално кратки срокове да преминава към военно положение, ограничавайки гражданските свободи и предоставяйки извънредни пълномощия на специалните служби, терористичните акции не само че няма да бъдат прекратени, но и ще нарастват лавинообразно поне, докато «бежанците» не овладеят всички ключови позиции и не превърнат самата Европа във филиал на «Халифата».

 

Ако пък инстинктът за самосъхранение на европейците все пак надделее, вероятно ще станем свидетели на бързото превръщане на Европа в крепост, изправена пред необходимостта да влезе във война за оцеляване не само с «бежанците», но и с цялата Ислямска държава. Което пък ще означава, че основното бойно поле във «войната срещу терора» вече няма да е Големият Близък Изток, а самата Европа.

 

Най-важното обаче е, че (в рамките на очертаната по-горе «стратегия на хаоса») подобно развитие ще стимулира масовото бягство на капитали (а вероятно и на високотехнологични производства и квалифицирани специалисти) отвъд океана.

 

Що се отнася до Турция, тя в момента действа така, сякаш се стреми да се превърне от «скрит съюзник», а в политическия център на този нов «Халифат». Само че това вече няма да е онази светска Турция, която познаваме, а — ако цитираме известния турски геополитически анализатор Кан Еримтан, «някакво подобие на Саудитска Арабия».

 

Заключение

Има ли начин и реален шанс Европа да избегне подобна перспектива?

 

На теория — да, на практика — едва ли.

 

Теоретичният шанс е свързан с проявяването на твърда политическа воля и категоричното отхвърляне на всеки външен шантаж, включително този на Анкара , категоричен отказ от сегашната подчинена позиция на ЕС спрямо САЩ и ориентацията на Съюза към геополитически алианс с Китай и Русия, докато тези държави все още запазват както политически, така и икономически интерес към Европа.

 

Развитието на ситуацията, както и спецификата на сегашния либерален европейски елит обаче, не вдъхват особени надежди, че нещата ще тръгнат в тази посока. Още повече, че времето за осъществяването на подобен революционен обрат никак не е много.

 

Ако сегашните тенденции се запазят и задълбочат, съвсем скоро руснаците могат да започнат да изграждат защитни прегради по европейската си граница за да не допуснат дестабилизацията на Европа да се прехвърли и при тях, а пък китайците прогресивно ще губят интерес към ЕС в качеството му на техен ключов икономически партньор.

 

Съдейки по реакцията на европейските медии и политици след трагичните събития в Брюксел, очертаната по-горе хипотетична възможност за изход от ситуацията въобще не се обсъжда, следователно тя почти може да бъде отписана.

 

Стефан Маринов

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;