Всичко започва във вече далечните години преди и по време на Втората световна война.

 

Живял тогава англичанин на име Ерик Артур Блер, роден в Индия в семейството на британски колониален чиновник. Завършил пристижния университет „Итън”, мотал се по различни канцеларии и служби, успял да попадне в испанската Гражданска война, по което време започнал да писателства под псевдонима Джордж Оруел. През 1948 г. написва своя роман „1984”, с който остава в литературната история и няколко месеца след излизането от печат на романа умира. Та в този роман се появява идеята за „новоезика”.

 

За него е написано следното :

 

„Задачата на новоезика е да стесни мисловния хоризонт. Ние ще направим невъзможно мисленото престъпление, тъй като няма да оставим за него думи…Всяко понятие ще се изразява с една дума, а страничните значения ще бъдат зачеркнати и забравени”.

 

Общоприето е, макар  неизвестно от кой или кои, че романа на Оруел описва „ужасите на тоталитарния съветски строй”. Днешните времена, обаче, ни карат да преразгледаме това предположение и вземайки предвид някои специални интервали от живота на Оруел, да интерпретираме романа като зашифровано послание относно знаенето от Оруел на тайни за методологията на бъдещата психологическа война известна днес като хибридна, информационна, психологическа и каквато искате още специализирана подмолна война.

 

 

Следващото изложение се базира на статията на Кирил Мямлин „Почему на Западе не любят Оруэлла” („politikus.ru”- 23.12.2015 г.).

 

 

В края на Първата световна война, на базата на  Тавистокската клиника, като хибрид между психология и инквизиция, възниква Тавистоксикия институт за психологическа война.

 

Той е ръководен от бригадния генерал Георги Кентски, Магистър на Обединената английска масонска ложа на Англия и под координацията на Intelligence Service и Кралската фамилия.

 

Главният предмет на изследване на института е преформатирането на индивидуалните и социални ценности, управляващи социалното развитие т.е. колективното безсъзнателно, чрез   масово „промиване на мозъците” на хората. През 30-те години на 20-я век Тавистокският институт влиза в тесни контакти с Франкфуртската школа от последователи на индуизма и на учението на З.Фройд (директор – Макс Хоркхаймър), „трудящи се” над реформирането на света. Ето някои от тяхните тезиси :

 

 

Моралът е социално конструирано понятие, което трябва да бъде променено.

          

  Християнският морал и всяка идеология са  лъжливо съзнание и трябва да бъдат унищожени.

          

  Обоснована критика на всички без изключения елементи на западната култура, в това число християнството, капитализма, авторитета на семейството, патриархата, йерархичните структури, традициите, сексуалните ограничения, верността, патриотизма, национализма, етноцентризма, конформизма и консерватизма.

          

  Средната класа с нейната християнска  религия и патриархално семейство пораждат фашизма. Нашата безпощадна критика трябва да я ликвидира в сегашния й вид”.

           

През 1933 г. светилата на франкфуртската школа емигрират в САЩ и бързо стават интелектуални наемници на Пентагона по изследване на теми като антисемитизъм и тоталитаризъм. Макс Хоркхаймър, Теодор Адорно (Визенгрунд), Хербет Маркузе, Ерих Фром и Вилхем Райх  лансират тезата, че пътя към културната хегемония минава не през диспута, а през психологическата обработка.

 

По същото време Тавистокският институт се превръща в Психологическо Управление на Армията и започва да координира своята работа с американските структури за психологическа война и със своите стари приятели от Франкфуртската школа.

 

Първата задача на института е секретен лингвистичен проект по заявка на британското правителство. Обект на проекта е английският език за народите, които говорят на него. Теоретичната база е на лингвиста Чарз Огдън, който създава опростена версия на английския език от 850 базови думи (650 съществителни и 200 глагола), използваща упростени правила за употреба. Този език е наречен „базов английски” или „Бейсик”. Планирало се е да бъдат преведени на Бейсик всички класически английски произведения, като начало става превеждането на класиката на езика на комиксите.

 

Опростеният език ограничава възможностите за мисловна изява, създавайки „концлагер на разума” в който главните, основни смислови парадигми се изразяват чрез метафори. Възниква нова езикова реалност, лесно предавана на тълпите и масите, като апелацията към чувствата се извършва чрез метафорично-интонационната структура на езика.

 

За първи път Бейсик е използван в радиопредаванията за Индия, като активен участник и оператор на този експеримент е Дж. Оруел. По-късно Бейсик става основен език на ВВС. Успехите на ВВС са известни, но най-големият е, че всичко, което не се изразява с Бейски, просто не съществува и обратното – всичко, което се изразява с него, е реалност.

 

Проектът „Бейсик” е бил главен приоритет за министерския съвет на Великобритания и се е намирал под непосредственото наблюдение на Уйнстън Чърчил.

 

На 6.09.1943 г. в своята реч в Харвардския университет, той използва широко Бейсик, като заявява :

 

„Оздравителният ефект от промените в света е възможен чрез контролирането на езика и от там – промените да стават без насилия и избиване на хора. Бъдещето на империите е империи на съзнанието”.

 

Именно по този начин се реализира прогнозата за „промиване на мозъци” и „информиране на населението”, при което „двусмислието” става същност на „управляваната реалност”. Тази реалност, обаче, е шизофренична, а не хармонична, тъй като съзнанието вече е непоследователно и фрагментирано.

 

Чърчил е планирал пълното въвеждане на „новоговора” за края на 2050 г. като заключителна фаза от подготовката на глобалния капиталистически тоталитаризъм.

 

По този повод Оруел пише :

 

Целта на новоговора не е само последователите на английския начин на живот да изразяват своите мирогледни и духовни пристрастия, но и да се направят невъзможни всички други начини на мислене”.

           

Езиковата деградация в англосаксонския свят бележи кулминация в средата на 70-те години на 20-я век, когато обема на официално използваните думи пада до 850 думи с преобладаващо използване на географски и собствени имена, и речника на средния американец е ограничен в тези рамки.

 

Особено интензивно развитие получи „езиковата война” след края на Студената война, когато идеите за Бейсик бяха обвързани с изследванията на В. Липмън и З.Фройд върху психологията на тълпите и масите – виж книгите на В.Лепман „Общественото мнение” и на З. Фройд „Психологията на масите” (1922 г.).

 

Още тогава Тавистоксия институт прави фундаментален извод, че терора превръща човека в дете, като изключва рационално-критичната функция на мисленето, при което емоционалната реакция става предсказуема и удобна за манипулиране, като контрола върху тревожността на хората дава възможност за контролиране на големи социални групи.

 

В такъв смисъл се изхожда от фройдовската представа за човека като за чувстващ звяр, чиято креативност се свежда до невротични и еротични импулси, пълнещи ума всеки път с нови страшни картинки.

 

Всичко това Липмън свързва с предположението, че хората мечтаят да свеждат сложните проблеми до прости решения и да вярват в това, в което се надяват, че вярват и всички други.

 

Всичко, което е важно – пише Липман – е извън техния кръгозор. Те приличат на мравки, които виждат малкото и не виждат голямото”.

 

Ето защо масата се възприема като напълно неграмотна и слабоумна, съставена от фрустрирани и невротични индивиди, напомнящи деца или варвари, които смятат за цел на своя живот развлеченията и веселбите.

 

Забавлявайте се ! Забавлявайте се ! Забавлявайте се !

 

 

Очевадно е, че описаният тренд продължава да е актуален днес, като неразривна компонента на хибридната (миксерна) война.

 

Тази компонента напълно се е развихрила в България.

 

Нашата страна, нашата държава е под неописуем натиск на езиковата война. От началото на така наречения „преход” този натиск непрекъснато нараства, за да добие  невъобразими висоти в обществения и политически живот. Ако трендът се запази, не след дълго време българският народ ще бъде разделен на групи, които няма да се разбират една друга.

 

Като излезете на улицата, се огледайте около себе си. Повече от половината надписи са на чужд език и ако някъде се среща и българския език, надписът е с много по-дребен шрифт.

 

Натискът на „новоговора” върви по няколко направления :

  1. Бавното но непрекъснато изместване на кирилицата — по телевизиите вече пишат „ДА” като „DA” и „НЕ” като „NE”.

  2. Поголовното използване на англоезични термини – „фешън-кифла”, „прайд”, „фракинг”, „транзакция”,  „кастинг”, „криптиране”. Особено дразнещо е заимстването на често американски изрази в неподходящата българска езикова среда.

 

Нова дума в българския „новоговор”, е думата „човече”. В американските филми негрите се обръщат към непознат с тази дума. В българската традиция няма подобно обръщане към непознат – ние използваме друга лексика. Малко гротескно звучи да се обърнеш към някого с

 

Ало, човече !” или „Ей ти, човече”.

 

Друго нововъведение е словосъчетанието  „Много се гордея с тебе !”

 

Тук уловката е, че прилагателното „горделив” се приема в България като „високомерен, надменен, надут”, т.е. носи отрицателен нюанс (виж „Български тълковен речник”, Из-во „Нука и култура”. София, 1973. Стр.. 128). Излиза, че „Много се гордея с теб” може да се побългари като „Много се надувам с теб”. Смях !!

 

  1. Дилетанското създаване на нови думи – „наказател”, „банкиране”, „къпингуване”, „навигиране” .
  2. Използване на малки имена по телевизията, представяне на личности с техните улични прякори  и на артистични имена по западен тертип – Камелия Воче, Катето Евро, Александър Александров – Кривия, Веселин Наковски – Песа, Георги Тошев – Кокала.

5.Борбата срещу чуждата топонимия. Може би трябва да вземем пример, как това се прави в Украйна ?!

  1. Заменянето на утвърдени български названия с „политкоректни” несъответствия – „негри” с „афроамериканци”, макар в Нигерия или в Конго да няма афроамериканци ; „цигани” с „роми”, което е исторически невярно ; „мохамедани” с „мюсюлмани” само защото мюсюлманите се обиждали, но продължават да ни наричат „християни” вместо „православни”.

 

Като пример ще посоча неофициалният химн на Русия от времето на Екатерина ІІ  — 1791 г.(текст Г.Державин, музика О. Козловски — «Гром победы, раздавайся!» ).

                                     Гром победы раздавайся !

                               Веселися храбрый росс!

                               Звучной славой украшайся

                                Магомета ты потрëс !

 

В българския тълковен речник (Уйкипедия) мохамеданството се определя като „религиозно учение основано от Мохамед – мюсюлманство, ислям”. И е съвсем редовна и използвана дума. В „Речник на чуждите думи в българския език” ( Стефан Младенов – Из-во „Хемус”. София, 1947. Стр. 280) е написано : „мохамедански – отнасящ се до Мохамедовата вяра или до Мохамедовите верски последователи – мохамеданите”.

 

Ако се продължава в този безотговорен, забранителен дух, скоро ще се стигне и до забраната на думата „мисля”, защото тя оскърбява идиотите ??!! 

 

Кой от какви думи се оскърбява си е негов проблем и не може да бъде повод за преразглеждане на езиковата културна традиция на една нация и на един народ.    

 

Мъчат се да ни убедят, че няма „мюсюлмански тероризъм”, защото не всички  мюсюлмани са терористи.

 

Но, когато се използва това словосъчетание не се твърди подобно нещо. Има се предвид, че мюсюлманите носят отговорност за своите терористи. Когато даден индивид се гордее с принадлежността си към исляма, към ислямската вяра, той по необходимост е солидарно отговорен за своето вярване, т.е. и за неговите издънки.

 

Общественият човек, мислещият индивид е невинен за едно и само за едно нещо – своето раждане, тъй като то е чиста природна случайност (според Кант). В останалото, личността е сумата от всички нейни обществени отношения (според К.Маркс).

 

  1. Масово използване в СМИ на термини и понятия с деформиран смисъл спрямо оригинала : категорично (отсечена, безусловна повеля), опонент (противник), предизвикателство (неоправдана постъпка, която има за цел да разсърди и възбуди конфликт), мисия (определена задача или поръчка ; изначално — с религиозна цел), прострелвам (пронизвам със стрелково оръжие)

 

Във връзка с терористичните актове в Брюксел беше изобретено най-новото журналистическо словосъчетание : „сексуално посегателство”  вместо „варварско-хулигански изстъпления на  мохамедани”.

 

  1. Съзнателно кичене със специализирани термини с цел демонстриране на ученост : хуманност (човечност), дискусия (обсъждане, спорене), игнорирвам (пренебрегвам), имидж (образ), конкурент (съперник), криминален (престъпен), модернизация (обновяване), плурализъм (множественост), примитив (посредственост), радикален (коренен), реконструкция (преустройство), реформа (преобразуване), субективен (личностен), трансформация (превръщане), толерантност (търпимост), санкция (sanction, лат. – утвърждавам нещо като свещено ; преносно – наказание ; икономически санкции = икономическа блокада),

корпулентен (дебел ; преносно —  влиятелен).

 

Лесно се усещат нюансите между българското значение и  чуждото.

 

Едно е да кажеш „търпимост” и съвсем друго – „толерантност” ; едно е „реформа” и съвсем друго „преобразуване” ; едно е „радикален” и друго – „коренен”; едно е „санкция” и друго – „блокада”(„изолиране”).

 

С тази „другост”  лесно се манипулират хората.

 

Или да вземем друга много популярна и използвана дума – „фобия”.

 

Може веднага да бъдат изброени най-малко 20 вида от това заболяване ( терминът означава нерационален, натрапчив и неконтролиран страх). Ето няколко за примера : ксенофобия (страх от чужденци), акро-дентофобия (страх от повреждане на зъби при падане от високо), флоро дентофобия (страх от ухапване от растение), уретрофобия (страх да пикаеш), мобиле некрофобия (страх от движещи се мъртъвци), еритро-уретро- некро-ксеновобия (страх от изчервяване при вида на пикаещ мъртъв чужденец).

 

  1. Използване на неопределени или многосмислови понятия за заблуда и ванипулация на читатели и слушатели : типичен пример е понятието за „демокрация”, което, ако се преведе на български език, веднага прояснаява влагания в него смисъл. Например, можете да наричате Радан Кънев „демократ” и малко хора ще възразят. Но ако го наречете „народовластник” мнозинството ще се размее. Същото се получава и с такива прекалено често използвани думи и словосъчетания като : свобода, равенство, справедливост, права и право, международна общност, международно право и др. подобни. Например, много се говори за най-различни права, но не съм чул да се говори за аналогични задължения. Права без задължения е нонсенс (неразрешимо логическо противоречие — безсмислица), т.е. логическо нищо. Едва ли е нужно да напомням като довод, че всеизвестните Божи заповеди са задължения, а не права !

 

Струва си да отбележим и друга важна съвременна езикова заменка .

 

Като че ли една от «главните» задачи на прехода от самото му начало бе да се подмени думата «народен» с «национален» и да се извади от речника на българската политика и общество. Така вече над две десетилетия тя не съществува в официалния български политически речник.

Българската народна армия стана Българска армия. Нейният вестник, с огромен тираж в миналото, от «Народна армия» стана «Българска армия».

 

В Органическия устав (Конституцията на Княжество България), приет от Учредителното събрание през пролетта на 1879 г., българското държавно знаме просто се нарича «Народно знаме». Конституцията, приета през лятото на 1991 г., го определя като «национално знаме».

 

Българските радио и телевизия отдавна са национални. Народните съвети от горе до долу вече са общински. Думата «народен» е изхвърлена.

 

Днес имаме само Народно събрание и Българска народна банка (БНБ). Прави впечатление, че изразът «Народно събрание» по-малко се използва от международния термин „Парламент”(в превод — говорилня) . Разликата е огромна, но нашите народни представители (парламентаристи, т.е. лафаджии), учени и журналисти не я правят. Винаги съм се питал думата «народен» дали не е политически отменена от «лъжедемократите»- послушковци на чужди интереси и съветници?”

      

 

Подобна констатация има  достатъчно основания в българския политически живот. Ето типично изказване от Иван Костов на пресконференцията на СДС на 18.06.2001 г. след загубените избори за 39-то НС :

 

Аз с най-голяма тревога чух как бе реабилитирано понятието „народ”. Народът ще измести гражданското общество и тогава България ще стане абсолютно непригодна за членство в Обединена Европа”.

 

Сега всичко става ясно – тъй като вече сме в Обединена Европа, в България няма „народ”, а има „гражданско общество” и трябва да казваме  „Общо събрание на българското гражданско общество”, „Българска банка на гражданското общество” и „Знаме на българското гражданско общество”.

 

Ето от къде започват всички злини за езика на българското „гражданско общество”.

 

Така логично се стига и до извращенията на известният в миналото седесарски ковчежник Мартин Заимов :

 

”Българският език не е пригоден да се говори за пазарното стопанство” (в. „Сега” – 26.01.2002 г.).

 

Излиза, че тъй като ние, българите, живеем в условията на пазарно стопанство, трябва да говорим на някакъв друг език. Кой ли е той ? Няма съмнение – английския език.

 

Смята се, че този език е световният език за комуникация, защото е най разпространен. Това не е вярно !

 

По разпространеност, английският език е трети след испанския и китайския език. Своята доминация английският език дължи на английската колонизация и на американската планетарна доминация, т.е на англосаксонската геополитическа и цивилизационна агресия.

 

По времето на Галилей  английският език се е смятал от църквата за замърсен и затова не се е препоръчвало неговото изучаване. По същото време старобългарският език е бил осветен и от Ватикана, и от Константинополския патриарх.

 

В днешните времена нуждата от знаене на чужди езици не трябва да се смесва с езиковите блудства на един български просветен министър (Тодор Танев от „реформаторите”), който в едно българско училище изтърси грандиозна глупост :

 

„„Който не знае английски, не знае и български”.

 

За силата на думите, за тяхното правилно използване има и друг показателен пример. На 15.01.2015 г. на страниците на в медиите се появи следната бележка :

 

1895 г.- В Раднево се ражда Гео Милев, поет и публицист (умира 1925 г.)”.

 

Очевидно, журналистите не знаят нито професията си, нито какво пишат. Не е важно, че Гео Милев  умира – умират всички хора.

 

Важното за подчертаване е, че е зверски убит от българските фашисти !!

 

  1. Специално внимание трябва да се отдели на българската именна система и не само поради поради пряката връзка с езика, но и поради връзката с такива важни, драматични и неразбрани до днес явления, като Българския Възродителен процес. Всъщност, Възродителния процес се състоеше в смяната на турските лични имена с български. Подобна практика има в много други държави, като Турция и Франция. Така в България са постъпвали и повечето хора от другите малцинства, като арменци и евреи, тъй като това улеснява тяхното приобщаване към българското общество.
  2. В началото на октомври 2011 г. по БНР някаква дама увещаваше слушателите, че трябва да изоставим голямата част от българската именна система и да преминем към „европейски имена”, защото имена като Гена, Цецка, Бонка, Златка, Совка, Борко, Пенчо, Тотю, Гюро само усложнявали интегрирането на нашите деца в  Глобалната система и подкопавали тяхното самочувствие. Може би затова ние нямаме аристокрация, защото наистина баронеса Бонка или лорд Гюро не са съвсем подходящи словосъчетания (имаме и интересни фамилии : Гъзибаров, Дупинов).

 

            Така нареченото „турско малцинство” не прие Възродителния процес, с което ярко демонстрира своя отказ от интеграция с българския етнос за сметка на своето религиозно капсулиране и изолиране от европейските процеси. То предпочете идентификация с Аллах чрез имена пред перспективата за икономически и интелектуален просперитет, още повече, че никой не искаше от него изоставяне на вярата.Впрочем, Страсбургския съд оправда българският Възродителен процес. Според негово решение от ноември 2010 г. превеждането на името на чужд език не е нарушение на човешките права.

           

Показателни в това отношение са спомените на един български журналист („Сега” -26.01.2015 г.) :

           

Именната ни традиция, която е нашият паспорт, нашият знак, за децата все повече звучи непрестижно и се обезценява. Започва нещо като сегрегация, която днес едва ли може да бъде овладяна от едно правителство, от един парламент, които не обръщат внимание на езиковата политика. В нашия парламент също има хора, които са се отказали от имената си. Великолепното име Заеков, например, е станало грандоманското Пирински. Затова ви казах колко е важен примерът на високата култура, а не забраната. Още от училище — вместо да се заканват да махнат «Аз съм българче» — трябва да се знае, че ще останем българи, когато си запазим имената. Ще ви кажа един случай. Когато живях и работих в Румъния, бях в едно село с българи. И един дядо ми каза:

 

«Сине, в което село срещнеш името Тудор, да знаеш, че там са били българи, дори и да говорят румънски».

 

Между другото, същият дядо ме попита:

 

«Как в България казвате на това, което жените си слагат, като готвят?» Казвам: «Престилка, фута, защо?» «Ами, защото, казва той, у нас е останала една мръсна дума — преспутник.»

 

Тази дума, макар да съдържа израз от българското просторечие, е оцеляла 300 години. Кажете ми сега дали, ако аз съм езиков политик, ще наредя тя  да се махне. Не. Защото в чужда среда българинът с тази дума остава българин.”

 

  1. Най-голямата опасност и заплаха за България и българите от „тихата езикова война” е нейното използване като политически инструмент, като политическо оръжие за преследване и ликвидиране на политически и мирогледни противници и врагове.

 

И от къде и с какво се започва ? – с най-новия социо-културен израз, с най-новото изобретение на скапания западен разум, с посланието срещу   „Езика на омразата”.

 

Какво толкова лошо намериха в омразата ?

 

Да видим като начало „Уикипедията” – „Омразата е отрицателна емоция, интензивно чувство на антипатия, отвращение или враждебност към нещо или някой, чието зло се желае. Омразата е свързана с желание да се избегне, ограничи, спре или унищожи всичко, което се мрази. На нея се гледа като на антипод на любовта. Според Речника по психоанализа на Робърт Шемама, омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“.

 

Българският тълковен речник определя омразата като „чувство на силна вражда и зложелателство ; ненавист”.

 

И отново се срещаме с вече обсъдения метод от „новоговора”, при който нарочно се използват достатъчно общи понятия (категории), в които манипулатора може да влага смисъл , който му е изгоден (нарича се хипостазиране) В конкретния случай става дума за двойката противоположни термини „любов-омраза”, от които се изчиства рационалното и се внася иррационалното от знаменитата двойка „добро-зло”. И ето че мисленето на хората се пренасочва към висшите етажи на религията, където „Бог е любов”, а Дявола – „зло” и това „зло” се приравнява към „омразата”, т.е. „омразата” е „зло” и  значи, небогуугодно дело.

 

В психологията (психиатрия, психоанализ) нещата изглеждат по друг начин.

 

Природата е вложила в човека противоположността „любов – омраза” като елемент и средство за неговото оцеляване. Става дума, че емоционалното чувство изпълващо тази противоположност — на равнище репродуктивна способност за продължаване на рода, привлича или отблъсква, т.е. различава партньори, които са подходящи, от партньори, които не са подходьщи, а на социално равнище – на съжители или  на други форми на индивидуално и масово съприкосновяване, които спомагат за оцеляване и продължаване на рода, от съжители и други, които пречат. За правотата на подобна аргументация се сочат данните от различни експерименти, които потвърждават, освен всичко,  голямата емоционална подвижност (преминаване) между двете състояния.

 

И след тези умувания изведнъж си спомних за …Христо Ботев и за неговото стихотворение „На прощаване” (1869 т.) :

                                          Но туй щат братя да видят

                                           И кога, майко, порастнат,

                                           Като брата си ще станат –

                                           Силно да любят и мразят …

 

Най-същественото го е казал  най-таченият руски духовник, свети Сергей Радонежски като отговор на въпроса какво трябва да прави човек, когато го ударят по едната буза : да си подлага ли и другата буза ?

 

«Ако на злото отвръщаме с добро, то  тогава с какво ще отвръщаме на доброто !!»

 

Гилотината на «Езика на омразата» може да използва всеки в България, който разполага с мъничко власт или е съподвижник на чужди интереси.

 

Богоподобният таран на историческата справедливост  у нас Методий Андреев, заедно с ангелогласните си съратници се кани да забрани използване на думи като «социализъм» и «комунизъм», както и на производните от тях, например, «социалистическа партия», «комунистически манифест», «класи и класова борба», «социалистическа революция» и т.н.

 

Но това е нищо пред откриващите се неограничени перспективи за личностна реализация на имбицилите.

          

 

Какво излиза, ако обобщим в съвкупност казаното ?

 

 

Излиза, че срещу българския език и срещу българската народност се води целенасочена, агресивна, безпощадна и безмилостна цивилизационна война, чиято цел е затриването на българската народност и българите като етнос и неговото превръщане в стадо безродници без история, без култура, без смисъл и без език.Това е целта на Глобалния планетарен проект за бъдещето на Новия световен ред под пълната и единствена доминация на англосаксонството.

 

 

Ужасяващата смес на пазарния жаргон в законодателната фикция  на наркотичната духовна продукция е истинския резултат от Глобалната лъжа обсебваща ума и плътта  на човека. Тя смесва съществуващото с несъществуващото и създава наукообразен духовен хибрид, който преобразува, превръща реално съществуващия, мислещ човек в отпадък, лишават неговото битие от разумност, от творчески способности и от духовното богатство на словесния свят на книгите. В конституционните илюзии, където е написано, „че държавата не трябва да има идеология”, в същност се провъзгласява духовната смърт на колективния човешки разум, превръщайки го в „живи мъртъвци” съжителстващи с механичния агрегат на бюрократичния апарат от роботи.Така „търговците” на наркотична духовна продукция унищожават живата душа, разума и тялото на хората като го насочват по пътя на съзнателното самоунищожаване и разрушаване на условията за собственото им съществуване”.

         

Още по-убедително доказателство за верността на горецитираното, е следния текст :

 

Най-голямата обществена лъжа е, че комунизмът си е отишъл. Аз, която не съм живяла в това време, освен първите ми 3 години, го виждам навсякъде, във всичко, което ме заобикаля. Хората не спират да говорят за прехода, но не мога да повярвам как се самоубеждават, че той се случва. Според мен той не е и започнал. Причините са много, но основната, главната, струва ми се, е в начина на мислене и възприемане на света…Ние си живеем в един «демократичен» комунизъм и упорито не спираме да се лъжем, че не е така». (Йоана Темелкова, актриса – «Стандарт» — 1.04.2016 г.).

           

Цитатът е просто потресаващ.

 

Аз не говоря от гледна точка на неговия текстов анализ, например, че авторката определя «прехода» като случайно събитие, което се е случило, но е можело и да не се случи (от тук следват съвсем други изводи за времето на «страшния» комунизъм»), а като илюстрация на възможностите на почти 30-годишната цивилизационна (тиха езикова) война.

 

Още много подобни примери  на поражения от «езиковата война» се срещат в тежки, солидни и претенциозни издания, както и в политическата практика. Техният брой е,  практически, безкраен.

 

Може би е очудващо, но примери се срещат и в названията на министерства. Да вземем  «Министрество на отбраната».

 

Очевидно, названието е прието, за да се покаже миролюбие, политкоректност. Но дори примитивната логика показва, че отбраната е част от военното изкуство, от изкуството да се воюва. Когато воюваш винаги търсиш победа, а тя само с отбрана е невъзможна.

 

Следователно, трябва да има и «Министерство на нападението» или с други думи – «Министерство на войната», каквото министерство имаше в ІІІ-то Българско царство. Това вече е друго –названието изразява същността на това, което върши и е длъжна да върши такава институция. Но, пък, как ще  изглежда днешния «министър –земеделец – войн» от бившите строителни войски начело на такова министерство ?!
 

Какво може да се направи за оцеляване на българите в подобна критична обстановка, ако те искат да оцелеят ?

 

 

Като предпоставки, трябва да се направи следното :

  1. Да се признае езиковата война срещу България като факт и да се посочи, че днешните управляващи участват в тази война на страната на агресора.
  2. Този факт да се интерпретира като компетенция на Националната и Държавна сигурност (национална и държавна сигурност не е едно и също).
  3. Интерпретацията на факта да се разработи на научни основи от БАН и университетските научни центрове.
  4. Официално да се препоръча въздържане от употреба в общественото пространство на поредица от думи, започвайки от термините „толерантност” и „политкоректност”.
  5. За първоначална защите на народа, нацията и държавата имащите се за патриотично отговорни политически субекти да поведат яростна и всенародна борба за приемане от Народното събрание на Закон за българския език.
  6. По нататък да се действа според обстоятелствата, за да не попадаме в положението описано от анекдота : „Ако излезеш на улицата и започнеш да викаш, че си Наполеон, ще те откарат в лудницата. Но, ако започнеш да крещиш, че си травестит, ще се втурнат да ти защитават правата !”

 

Останалото е демагогия и гонене на вятъра !

 

Послепис (за размисъл) !! — В Университета на щата Висконсин, град Милуоки, САЩ, се провежда необичайна кампания «Just Words». Специална университетска комисия издава паметка на думи, които не се препоръчват за използване в кампуса.

            

 

На първо място е поставена думата „политкоректност”. Лингвистичната и психологическа обосновка е, че от значението на думата се подразбира отрицателно отношение към използващите я хора и провокира към микроагресия. Употребата на думата може да оскърби тези, които се чувстват неполиткоректни.

          

Сред изброените в паметката дума са :

  • Сакат –осмива и игнорира трудностите на хора с ампутирани крайници.
  • Изоставане – игнорира различните целеполагания на индивидите.
  • Бандит – игнорира проблемите на бедността, образованието и на други институционални бариери.
  • Нелегал – непризнава правата на имигрантите.
  • Луд – създава негативни емоции и унижава хора с различни психически диагнози.

 

 

Съобщава се за подобни мероприятия и в университета на щата Ню-Хемпшир в рамките на реформа във вътрешното образование. В предложения списък за неподходящи за произнасяне думи са попаднали : американец, дебел, нормален и хомосексуалист.

 

Най-интересното е, планира ли се в тези университети издаването на книжка с препоръчителен лексикон. Впрочем, подобен подход е типичен за САЩ – страна без културна история, без вековни традиции и без неизбежната смислова връзка между поколенията. Страна, която процъфтява за сметка на културната история, вековните традиции и смисловата връзка между поколенията на останалия свят.

 

Ние се храним, веселим, учим, почиваме и се любим като американците, но никога няма да станем американци, а ще престанем да бъдем българи. Тогава всички други народи ще ни се смеят, подиграват и ненавиждат, защото се държим и пънем като американци, но не сме американци , а сме забравили как това се прави като българи !

             

С други думи, светът е във война.

           

Как се оцелява във война ?

           

Като се унищожи противникът !

Евгений Гиндев

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;