Разорението и изтреблението на тракийските българи в Източна Тракия е започнало още когато мастилото по Лондонския мирен договор не е било застинало.

 

Турската реокупация на Източна Тракия бележи началото си в разгара на Междусъюзническата война. Тя е насочена в три направления: Енос – Дедеагач, Кешан – Одрин и Чорлу, Визенско – Лозенград, Малко Търново.

 

Големи жестокости са извършени в първите две направления. Българските власти, пък и самото население не са вярвали до последния ден, че турската войска ще наруши Лондонския мирен договор. Но в действителност турците още в началото на юли настъпват – „грабят, убиват и опожаряват” – всичко, що е българско.

Тракийски българи
Тракийски българи

Това, което е станало от юли до октомври, пише акад. Любомир Милетич, „надминава по ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и в историческото Баташко клане… убийствата засягат население от двата пола на около 17 села и продължават дълго време с най-сурова безпощадност.

 

Планът за реокупация на Тракия е бил съставен още със започването на Междусъюзническата война на 16 юни.

 

В началото на юли турските военни власти вече предприемат съответните действия. Съвсем съзнателно и в съответствие с плана те оставят или по-точно подтикват българското население по-бързо да ожъне и да овършее зърнените култури. И след като зърното е в хамбарите, започват насилствено да прогонват хората от родните им селища и масово да ги избиват. Паролата е – физическо унищожаване на българите, и то по най-варварски начин. Тактиката е от арсенала на Османската империя: напред – организирани и въоръжени отряди башибозук, и след тях – редовна турска войска.

 

Трагичната история на българското население от Тракия през 1913 година започва със село Булгаркьой.

 

То е било чисто българско, както показва самото му име, и населено преди 300-400 години с българи от Родопския край. В него са живеели около 2000 души. Не е имало нито една турска къща. Поради тази причина населението е настоявало при водените предварителни разговори между България и Турция за проектираната граница Мидия-Енос то да остане от българска страна.

 

И действително е имало съгласие границата да мине на 5 километра източно от селото. Населението е живеело богато, щастливо и е посрещнало с радост вестта, че ще бъде в пределите на България. Но така е било до 1 юли. Радостта секнала на 2 юли, когато в селото влезли 120 турски кавалеристи.

 

Една част от селяните усещали какво ги очаква и са избягали в околните гори. Турците събрали оръжието, което имали хората, и заедно с реквизирания дребен и едър рогат добитък, приблизително около 25 000-30 000 глави, откарали в Кешан. Задължили селяните да пекат хляб и да хранят войниците. Това траяло пет дни.

На 7 юли турският началник заповядал да се събере в края на селото, край Байдановия мост, цялото мъжко население, за да им държи реч. Явили се около 350 мъже.

 

Но вместо реч била дадена заповед да се съберат накуп. Със залп от заградилите ги турски войници хората били покосени. Само 8 души успели да се спасят с бягство. Жените и децата с писъци бягали от селото. Всички застигнати са били съсечени или застреляни.

 

В следващите два дни цялото село било „опустошено, разграбено и опожарено”. Загинали 1100 души. Останалите около 900 души живи, между които само 60 мъже, а другите жени и деца, били откарани в Кешан. Младите жени и девойки били пръснати по турските села и потурчени.

 

Така „българското село” (Булгаркьой) било обезбългарено и затрито от земята.

 

Разорение и изтребление едновременно.

 

В същите тези дни турските войски навлизат и в Одрин. Градът е окупиран от тях на 9 юли. Жертвите тук са българи затворници в занданите на Одрин – една немалка част от които пленени войници. Смята се, че тук са избити без съд и присъда 521 души българи.

 

След като разорили българските села в Кешанско, турските войски се прехвърлили 8 следващия, пò на север район – Узункюприйско. Тук са пострадали почти всички села, в които са живеели българи. Опожарени са селатаЧопкьой, Търново, Ерменкьой, Османли и Ново село.

 

В с. Търново най-напред са запалили току-що построената църква.

 

Но най-голямо нещастие сполетяло село Залъф, прочуто със своите вина в цялата империя. Населението не е успяло да се изтегли и тук са избити 687 души.

 

Жестока е била участта и на жителите от село Татарлар. Бягащите хора били настигнати на пет километра от селото и били изклани, по думите на очевидец, успял да се спаси, като животни. Загинали са няколко десетки селяни.

 

От района на Узункюпри турските военни части се насочили към Одрин и Свиленград (Мустафа паша).

 

Те навлизат в Свиленград на 10 юли и подпалват източната част. Но когато се разбира, че градът ще остане в България, турците го подпалват отново и този път той изгаря до основи. От къщите няма помен, също тъй и от големите масивни и обществени здания – черквите, училищата, болницата, казармата, джамиите, големите магазини – всички са изравнени със земята. Останалия годен материал – камъни и тухли, турците пренесли оттатък предполагаемата граница, за да строят нов Мустафа паша. Акад. Любомир Милетич, който обикаля през ноември 1913 година с кон Тракия, не е могъл да пренощува в града, понеже нямало нито една здрава къща.

 

По-голямата част от населението побягнало към старата граница на България. И все пак имало немалко убити. Турците заловили главно възрастни хора около 30 човека и зверски ги изколили в скотобойната. Две възрастни заклани жени били хвърлени в кладенци.

 

Турските власти постъпили така и с българските села от около линията – Ения, Мезек, Куртулен, Чермен, Караагач.

 

Жестоко пострадало най-вече чисто българското село Деведере (сега Камилски дол). Като населено място не е било голямо — около 120 къщи. Имали 15-20 хиляди овце и кози и 2-3 хиляди едър рогат добитък. Опустошението на селото е станало на 11 и 12 юли. Не успялото да избяга население е било навързано (мъжете) и затворено в църквата. Избити са били няколко десетки. Жените били изнасилвани ден и нощ. Църквата и къщите –опожарени. След българската реокупация в руините на църквата са намерени обгорелите човешки трупове.

 

Тежки изпитания е преживяло и населението от Ортакьойска околия (днешна Ивайловградска). Пострадалите села са Гьокчебунар (Сив кладенец), Покривен, Хухла, Арнауткьой (Гугутка), Дутли (Черничево), Добришка и още толкова, но по-малко населени места.

 

Изтреблението започва в Сив кладенец.

 

В читалищната сграда са хвърлени 42 души. Зданието е полято с газ и запалено. Младите се хвърлят през прозорците, но били застреляни. Общо в селото загиват 60 човека.

 

В село Покривен невинните жертви, 33 на брой, са натикани в училището и по същата схема са избити всички. Застреляни са още 12, или всичко 45 човека. След училището била запалена църквата, а след нея и цялото село.

 

В село Хухла са загинали 42-ма. Събрани са били в къщата на един от първенците и заедно с него и сина му са били унищожени. Главатарят нагло заявява на жените: изклахме мъжете ви, вас няма да закачаме, ще ви заведем в Анадола и ще станете кадъни.

 

Горно Ибриюрен е нападнато от редовна турска войска. Убитите мъже и жени били 52. Отделно децата са били хвърлени във водите на Арда.

 

В село Гугутка са загинали 75 души. Не бих могъл да подмина, без да отбележа случая с „могилата” на избитите жени, събрани в една къща и изклани накуп. След българската реокупация труповете били толкова разложени, че решили да не ги погребват поотделно, а ги затрупали във формата на могила, която останала и досега.

 

Жертвите в село Дутли (Черничево) са 90. Почти същата картина се наблюдава и 8 другите български села 8 Ивайловградска околия.

 

Малко по-благосклонна е била съдбата към българското население от най-източния край на полуострова – Лозенградско, Визенско, Мидийско, Бунархисарско, Малкотърновско и Василиковско.

 

Военачалниците в това направление на етническо прочистване са били сякаш по-цивилизовани и по-човечни. И тук българското население е било гонено, като гоненията са били съпроводени с отделни убийства, изтезания и обезчестявавия на жените, но са липсвали масови погроми. Разорението на икономиката обаче е било повсеместно. Къщите, покъщнината, земеделският инвентар са били заграбени, овършаното жито и дребен добитък – реквизирани.

 

Така е било в селата Самоков, Урумбегли и град Бунархисар. Изключение направило само градчето Малко Търново. То останало непокътнато. Турците не го разорили и отвърнали с жест на благородство на българите от града, които по заповед на кмета (Иван Дяков) по време на Балканската бойна, когато турските семейства бягат от настъпващата българска войска, подредили в сандъци тяхната покъщнина, включително и златните накити, заковали ги и със съответния номер от къщата, откъдето са взети, ги съхранили в джамията. Турските власти, на които били предадени къщите, джамията и опакованата покъщнина на турските семейства, били стъписани и не посегнали на града. Уникален случай за Европа и света.

 

И така, към средата на юли, десетина дни преди подписването на Букурещкия мирен договор между бившите съюзници, победената Турция си възвръща Източна Тракия.

 

Освободените с пролятата кръв на много български бойници вековни земи на българите отново са в турски ръце. Но крайната точка на събитията още е далеч. Оттук нататък погледите на турските власти са насочени към Западна Тракия.

(следва)

 

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;