В цялото българско законодателство, където понятието малцинство не се използва по две причини: първата е, че терминът малцинство е атавизъм за българската правна система.

 

Неговото съдържание е формирано основно от разпоредбите на международноправни актове, създадени в периода на разпада на многонационалните империи в Европа и прехода към еднонационални държави от края на 19 и първата половина на 20 век.

 

В началото на 21 век този термин не само е изчерпал значението си и е неприложим, но е и заменен от норми, отговарящи на променените обстоятелства в отношенията държавна власт – права на личността.

 

За илюстрация ще припомня Версайската система, която включваше договори между победителите и победените в Първата световна война, които към днешна дата са заменени от многостранни международни договори в различни области на международните отношения.

 

Второто основание е свързано с развитието на международното право за правата на човека през втората половина на 20 век.

 

Със създаването на ООН и изработването на Всеобщата декларация по правата на човека от 1948 г., и особено с приемането на двата Пакта по правата през 1968 г. в Техеран вниманието на световната общественост бе насочено към гарантиране на приемливи и много по-всеобхватни стандарти за правата и свободите на отделната личност, независимо къде и при какви условия е родена.

 

Тя отхвърля покровителствената система на привилегии и облекчения за определени малцинствени групи, свързани с чуждото владичество и останали на територията на новоосвободилите се държави.

 

Член 6 на българската Конституция се придържа именно към този подход, обявявайки всички хора за равни и свободни по достойнство и право.

 

Той изключва всякакви ограничения на права или предоставяне на привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение, имуществено състояние и т.н.

 

Това казва декларацията към Конвенцията по малцинствата.

 

В България няма малцинства, тъй като националните стандарти са отишли много по-напред от малцинствените стандарти от началото на 20 век.

 

Но доколкото става въпрос за многостранна конвенция, България си запазва правото да изисква съблюдаване поне на малцинствените стандарти от държави, страни по конвенцията, чието законодателство е все още в епохата от началото на 20 век.

 

Тъй като г-н Местан се опитва да обоснове тезите си с разпоредбата на член 36 от Конституцията, заслужава да се припомнят двата основни момента на тази норма: алинея 1, която обявява, че изучаването и ползването на български език е право и задължение на българските граждани, без да ги дели по произход, вероизповедание или забрадка.

 

И на второ място разпоредбата на алинея 2, съгласно която онези, за които българският език не е майчин (очевидно законът допуска и подобна хипотеза), имат право наред със задължителното изучаване на български език да изучават и ползват своя език.

 

Конституцията обявява един задължителен майчин език и това е българският, и единствено той може да се изучава като такъв по програмите на българската образователна система.

 

В България живеят български граждани, някои от тях с цигански или друг произход – всеки от тях ползва някакъв език – английски, френски, турски, гръцки, руски, китайски.

 

Няма нито вътрешна, нито международноправна норма, според която българската образователна система да трябва да осигури задължително изучаване на „майчин” език в българските училища на говорещите и друг език, освен български.

 

Христо Тепавичаров

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;