В последните дни на октомври 1962 г. се разрази Карибската криза – най-тежката и най-опасната военнополитическа криза след края на Втората световна война, при която опасността от световна атомна катастрофа беше не само най-висока, но и изглеждаше непреодолима. Светът беше страшно изплашен, в САЩ избухна паника – хиляди и хиляди американци нахълтаха през границата в Мексико, надявайки се глупаво, че могат да се спасят, ако избухне атомен Апокалипсис.

 

В социалистическия лагер беше сравнително спокойно. Авторът на тези редове, тогава млад офицер от Българската народна армия, се готвеше да салютира по случай премахването на полумесеца от покрива на “Св. София” в Цариград. Такива бяха времената…

 

За Карибската криза са написани стотици томове книги, научни трудове, хиляди статии в средствата за масово осведомяване на всички световни езици и като че ли никакъв детайл от случилото се не е останал неизследван. И все пак си струва някои общи неща да се напомнят, имайки предвид ставащото днес по света.

 

Ситуацията в света беше ужасяваща и страшно приличаше на сегашната – Близкия изток бушуваше, гореше цяла Африка, разтърсваше се от конфликти и граждански войни Латинска Америка. Първопричината, поводът, беше победата на кубинската революция и нейното категорично неприемане от САЩ.

 

Първоначално кубинската революция не беше социалистическа, а националноосвободителна, но и тя се оказа неприемлива за САЩ и за нейното надменно, имперско мислене.

 

Фидел Кастро се опита да се договори със САЩ — своята първа държавна визита той осъществи във Вашингтон, но срещна открита враждебност и презрение. Президентът Айзенхауер предпочете да играе голф, вместо да се срещне с него. За кубинското ръководство стана ясно, че страната, ако остане сама, няма да издържи пред съседния колос. Куба се обърна за помощ към Съветския съюз. Помощ беше оказана. Това окончателно вбеси американците. Открай време те се чувстваха в пълна безопосност и ето, само на 90 мили от Флорида се появява социалистическа държава, съюзница на Съветския съюз.

 

САЩ започнаха терор срещу Куба, но забравиха, че техни войски и ракети са непосредствено до границите на СССР. В същото време започна форсирана военна подготовка. През април 1961 г. беше извършена открита агресия от бригада кубински емигранти, дебаркирали в залива Плая Хирон (в превод „Залива на прасетата”) с помощта и поддръжката на ВМС на САЩ. От тази авантюра не излезе нищо — за 72 часа агресорите бяха напълно разбити, над 1000 души попаднаха в плен – народът на Куба застана зад Фидел Кастро.

 

На многохиляден митинг в Хавана Команданте обяви социалистическия избор на Куба. Рубиконът беше преминат, жребият беше хвърлен – Куба отказа да капитулира. Президентът Джон Кенеди официално пое отговорността за организирането и провеждането на операцията. Стана ясно, че САЩ няма да се спрат пред нищо, за да унищожат кубинската революция.

 

В Съветския съюз се затвърди убеждението, че кубинската революция може да бъде защитена само по най-радикален начин и в частност – с настаняване в Куба на съветски ракети със среден обсег и с монтирани атомни бойни глави. Този вариант беше одобрен и през юли започна изпълнението на операция „Анадир”. В изключителна тайна на Куба беше прехвърлена съветска ракетна дивизия, въоръжена с ракети Р-12 (радиус на действие – 2 500 км) и Р-14 (радиус на действие – 4 500 км). От въздуха дивизията се прикриваше със 144 ракети „земя-въздух” и полк изстребители МиГ-21. Морското направление се охраняваше от ескадрила бомбардировачи Ил-26, носители на атомни бомби и тактически ракети „Луна” (радиус на действие – 65 км), също с атомни бойни глави, както и части морски пехотинци. Съветската групировка наброяваше 40 000 души. Наличието на достоверни данни за развърнатите атомни съветски средства в Куба американците получиха едва в средата на октомври. И досега е трудно да се разбере и да се повярва как огромната американска военна машина пропусна настаняването на съветската групировка.

 

Американските военни и американският истаблишмънт побесняха. Генералите искаха веднага нанасяне на военен удар по Куба, но когато Кенеди им зададе въпроса гарантират ли те, че атомни бомби няма да паднат над САЩ, всички мълчаха. Трябваше да се действа по друг начин.

 

На 22 октомври Кенеди се обърна към американския народ, разказа за обстановката и обяви морска блокада на Куба. Съветската групировка беше отрязана от снабдяване и помощ и трябваше да действа самостоятелно. „Играта” загрубя.

 

На 27 октомври беше свален американски разузнавателен самолет “U-2” (такова е името и на добре познатата рок банда “Ю ту”, т.е. “бързото име” на “U-2”. Бел. ред.). Пилотът загина. Край бреговете на Куба се появиха американски военни кораби.

 

Съветските войски обявиха бойна тревога. В случай на нападение и за самозащита заповедта бе да се използват атомни бойни глави. В пълна бойна готовност бяха и кубинските въоръжени сили. Островът е разделен на три военни зони: централната зона се командваше от Фидел Кастро, западната — от Че Гевара, източната – от Раул Кастро.

 

Тогава се роди лозунгът “Родина или смърт!” (Patria o Muerte).

Светът притихна изплашен.

 

Започнаха денонощни тайни преговори между СССР и САЩ. На 27 октомври компромисът беше постигнат. Битува мнението, че Съветският съюз е загубил тази битка. На пръв поглед изглежда така – СССР понесе немалки морални и материални щети, отстъплението му от Куба изглеждаше унизително.

 

Но дали външната форма съответства на съдържанието?

 

Точно след една година бе убит американският президент Джон Фицджералд Кенеди.

 

И досега се води спор дали една от причините не е неговата нерешителност в дните на Карибската криза, т.е. дали не е убит от своите. След още една година (есента на 1964 г.) си отиде и Хрушчов и за неговото снемане достоверно е известно, че става дума и за волунтаризма при разгръщането на кризата.

 

 

Но има и още нещо, което говори в полза на равенство в изхода – САЩ бяха пред прага на тотално унищожаване, докато със Съветския съюз това можеше да не се случи.

Ето за какво става дума.

 

На 1 октомври, на помощ на съветската групировка в Куба и за по-успешно прикриване на морското направление, е изпратена група от 4 дизелектрически подводни лодки на Северния флот (проект 641 или “Foxtrot” по натовска класификация) под командването на капитан 1-ви ранг Виталий Наумович Агафонов (операция „Кама”).

 

На всички лодки има атомно оръжие.

 

С цената на огромни усилия, за три седмици, отрядът преодолява, без да бъде открит, три последователни подводни отбранителни американски линии и се появява в района на Бахамските острови. Тук е последната отбранителна линия и при нейното преодоляване нарушението е засечено, без да се открие групировката. За нейното откриване е вдигнат на крак целият (без изключение) атлантически флот, заедно с корабите на бреговата охрана.

 

На всяка съветска подводница се падат по 50 надводни кораба, 3 самолетоносача и до 100 самолета и хеликоптера (!!). Такова противоборство световната военноморска история не помни.

 

Като резултат, три лодки са открити, проследени и принудени да изплават за дозареждане на акумулаторите. От четвъртата (бордови номер Б-4) няма и следа.

 

На тази лодка е и командирът на отряда капитан Агафонов.

 

Тя е взела курс към Ню Йорк. На 27 октомври (!) “Б-4” достига траверса на Вашингтон и столицата на САЩ попада в дистанцията на изстрела.

 

Оттук нататък нищо точно не е известно.

 

Смята се, че Агафонов е радирал с открит текст:

 

За пуск съм готов. Чакам заповед”.

 

Вероятно американците са прихванали откритата радиограма и това се е оказал решителният аргумент – оттук нататък или компромис, или Апокалипсис. И разумът е наделял.

 

Джентълменското споразумение САЩ – СССР е следното: СССР изтегля ракетите от Куба, а САЩ се задължават да не нападат Куба и да изтеглят 15-те тактически ракети със среден радиус на действие (до 1600 кл.) „Юпитер”, разположени на 5 позиции около Измир (Турция).

 

Нещо, което по настояване на американската страна не бива да се оповестява. И тази “тайна”, за чест на съветската страна, е опазена докрай. Въпреки че така се създава предпоставката за безславна капитулация на СССР в тази криза.

 

Истината е, че и двете страни изпълниха клаузите по споразумението и човечеството бе спасено от надвисналия Апокалипсис.

 

След краха на СССР, вече с късна дата, се създадоха митове за американската решителност и съветското мекушавост.

 

Фактите обаче трябва да се уважават.

 

Проф. Евгений ГИНДЕВ

 

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ;