Спомени за един герой от Дравската епопея

 

Моторите на кораба бумтят. В машинното отделение тракат клапани, големи колкото телефонни слушалки. Целият кораб трепери от течението като маларичен.
Равнините се стопяват. Хоризонтът се свива. По гънките на планините са се лепнали селца и градчета. Взаимно си разменят гледки: Четате и Прахово, Груя и Кладово, Турно Северин и Текия, Оршова…
На Железни врата, в шлюзовете, на два пъти водата ни вдига по на 16 метра височина. Мощно съоръжение от стени, кули, вишки, мигащи лампи…
 

Край Казаните корабът се задвижва опипом. Тук Дунав е дълбок, а скалите отстрани надвисват със своите 300 метра. Водата е грапава като кожа на слон. Трудно е било минаването някога тук. С локомотив от брега и с въже са извличали срещу течението минаващите кораби. Някои са се удряли в скалите, шлепове са се късали, гъсти мъгли са падали. Те затрудняват дори днешния радар.
Над Катарактите нощта става тайнствена. Луната заприличва на захвърлен спасителен пояс. Моторите усилват бумтежа…

Ген. Владимир Стойчев, снимки Ник. Белалов
Ген. Владимир Стойчев, снимки Ник. Белалов

На палубата съзрях пътник в сив костюм. Навярно пенсионер. С бели коси и измъчен вид на лицето. Левият ръкав бе празен и мушнат в джоба на сакото.
Той често изваждаше шишенце от десния джоб. Пиеше лекарство. До него беше застанала една жена с посивели коси. Тя хващаше с любов дясното му рамо и се облягаше на него. Чух:

 

„Забрави! Моля те, забрави!“. „Не мога! — откликваше с вътрешен плач мъжът. — Не мога. Ето го моста на Богоево и след Буковар ще се покаже Драва“.

Запознахме се. Казваше се Георги Кръстев. Жена му слезе от палубата. Вятърът издърпа празния ръкав от джоба и го развя. Корабната музика засвири марша „Наша армия“. Георги застана мирно. С опната дясна ръка и веещ се от вятъра празен ръкав. Сълзи заизвириха от очите му. Той стисна с длан шишето с лекарство.

 

„Когато снимахме филма „Зарево над Драва“ ме изпратиха тук. Награда ли е това да видиш гробовете на мъртвите си другари? – Отри сълза с юмрук, седна и рече: – А може би тези прелитащи птици са техните души. Аз ги виждам – при Драва-Чехи, Драва-Полконя, Драва-Соболч… Седем дни не хапнахме, защото готвачите бяха с оръжие в ръка. Бях командир на рота.

След фалшиви атаки немците направиха десант. Прехвърлиха през Драва танкове, оръдия, пехота и направиха пробив през 29-и полк. Ние се притекохме на помощ – аз бях в 32-ри полк на 12-та дивизия. Немците пуснаха балони – игла се вижда. Блатистите места закихаха от снаряди, куршуми и гранати. Пикираха немски самолети. Един танк затъна в тинята. Остан да стърчи само дулото. Нашата артилерия биеше камбанариите – за да съкруши опорните им гнезда“.
 

Георги Кръстев спря задъхан. Извика: „Къде сте, мъртви мой другари?! Къде сте – подполковник Каракачанов, слезнал от Балкана и поел на фронта; поручик Хлебаров, старшина Йорданов, редник Кайряков, Караганов, Алексиев… Виждам ви в ръкопашен бой. Там бяхме заедно и с блясъка на катюшите паднах и аз“.
Отвори шишенцето, но не отпи от лекарство. И пак го затвори.

 

„Лявата ми ръка я отнесе снаряд. Парче от самолетна бомба счупи четири ребра от лявата ми страна. Парче желязо опря до сърцето ми. Правиха ми седем операции…
 

Но най-тежко бе да напиша писмо до жена си. Бях с нея само две нощи преди да замина за фронта. Имаше ли право тя само за две нощи да страда цял живот с Едноръкия. Написах писмо не на нея, а на брат си:

 

„Батко, останах жив, но с една ръка. Нямам сили да пиша на Куна. Кажи й от мое име, че тя е свободна да ме напусне. И ми предай с писмо нейния отговор. Защото, братко, както е в песента: „ръка си нямам да те прегърна“.

За пръв път Георги се обърна към мен и се взря. Вятърът удряше празния му ръкав като ранено крило на птица. После се обърна към дравските крайбрежия и каза:

„Дочаках отговор. Дойде писмо. Не смеех да го отворя. Сетне се реших. Държах го с дясната си ръка и бавно, със зъби, го разпечатах. Намерих съдбовните редове: „Кажи му, че го очаквам!… Силно го очаквам!“

 

Сълзите му бликнаха, като че ли сега четеше писмото.

„Имаме си син. Изучихме го за доктор.“

На палубата се появи отново жената с посивелите коси. Куна. Тя приближи, вмъкна празния ръкав в джоба и заметна по-добре мъжа си със сакото. Рече: „Това ли е устието на река Дунав?“

 

И като го прегърна, промълви: „Моля те, радвай се и забрави!“

Той я погали скришом с дясната си ръка.

 

Прелетяха птици – душите на умрелите.