На 19/31 март в Лондон шестте велики държави Германия, Австро-Унгария, Франция, Англия, Италия и Русия все пак подписали съвместния протокол, с който се правел опит да се прикани Турция да започне реформи за подобряване на участта на християните в нейните европейски провинции. За съжаление крайният резултат и от това съвместно мероприятие не довел до мирно разрешаване на въпроса.

 

 

Парадоксалното по своята същност искане на Англия — Русия да пристъпи веднага към демобилизиране на армията си, и затрудненията, които кралството създало в последния момент, преди протоколът да бъде подписан от държавите-гаранти, е отбелязано във „Всемирна илюстрация” от 19 март 1877 г. със следния коментар:

 

„Английският кабинет поставя Русия пред необходимостта да се откаже от последната надежда за продължаване на колективното европейско въздействие върху Турция и да прибегне към самостоятелно действие, към което тя вече се е приготвила в случай на необходимост още от миналата есен, съсредоточавайки част от своите войски на турската граница. Да се откаже от предприетата от него мярка руското правителство очевидно не може, докато не получи сигурна гаранция, че целта, заради която е предприета тази мярка, не може да бъде достигната по друг начин. Протоколът беше предложен именно като средство за постигане на тази цел. Русия се надяваше, че великите държави, потвърждавайки с подписването на този документ своето единодушие, ще принудят по този начин Портата да направи необходимите отстъпки и тези отстъпки ще дадат основание за отзоваване на руските войски от турската граница. Англия съвсем обръща въпроса. Тя е съгласна да подпише протокола само при условие на незабавна демобилизация. Т. е. иска едновременно с подписването на протокола да изчезне единствената материална гаранция, че той ще постигне своите цели и ще подтикне Турция към отстъпките, които се желаят от нея.”

 

 

Преди да пристъпи към подписване на протокола, представителят на Русия генерал-адютант граф Шувалов направил следното заявление:

 

„Ако бъде сключен мир с Черна гора, ако Портата приеме съветите на кабинетите, изкаже готовност да се върне към мирно положение и пристъпи на дело към изпълнение на реформите, споменати в протокола, то нека тя изпрати в Петербург специален пълномощник за преговаряне относно разоръжаването, на което в този случай също ще се съгласи от своя страна и Негово величество господарят император. Разбира се, че ако станат нови избивания, подобни на тези, които обагриха с кръв България, то мерките за разоръжаване по необходимост ще бъдат спрени.”

 

 

От своя страна лорд Дарби от името на Англия обявил, че ако „целта на подписването на протокола, състояща се по мнението на английското правителство „в разоръжаването на Русия и Турция”, не бъде постигната, то протоколът ще бъде признат от Англия за недействителен”.

 

 

По този начин Англия изразила особено мнение, спрямо останалите европейски държави. Докато те виждали протокола като средство за осъществяване на натиск над Турция да извърши тя реформи за умиротворяване на Черна гора, Босна, Херцеговина и България, то за обединеното кралство важно за момента било руската и турската войска да се оттеглят от заетите по границата позиции и демобилизират армиите си. Английското правителство искало всъщност връщането на политическото положение в Европа отпреди Цариградската конференция.

 

 

Случилото се при подписването на Лондонския протокол веднага дало повод на коментаторите категорично да заявят, че при това положение Османската порта, виждайки че европейските държави не са единни, ще откаже да приеме решенията на европейските държави. Което и станало.

 

 

На 29 март/10 април в циркулярна телеграма, адресирана до всички нейни посланици в европейските държави, чието съдържание те трябвало да предадат на съответните правителства, Портата отхвърлила Лондонския протокол, като го анализирала критично, точка по точка. Основната теза била, че правителството не можело да допусне намеса във вътрешните работи на Турската държава, защото принизявало достойнството й. Високата порта гледала на взаимното незабавно разоръжаване едновременно в Русия и Турция като на единствено сигурно средство да се предотврати опасността, застрашаваща всеобщия мир. Турция не можела да се разоръжи едностранно, докато била заплашена от Русия.

 

В телеграмата си турското правителство изказало съжаление, че не било взето предвид неговото мнение преди подписване на протокола и изразило искрено желание да бъде запазен мирът. Портата категорично отказвала да изпрати в Санкт Петербург специален посланик за преговори относно демобилизацията, но била съгласна в преговорите да участва турският посланик, пребиваващ тогава в руската столица и поставяла задължително условие Русия да изпрати в Цариград дипломатически представител със същия ранг.

 

 

Турция отхвърляла чуждестранната намеса в нейните вътрешни дела, но допускала контрол от страна на чуждестранните посланици в размерите, установени с Парижкия договор. Повторението на убийства, подобни на станалите в България, било невъзможно, благодарение на мерките, приети от правителството, твърдяла Портата. Тя не искала преговорите с Черна гора да се смесват с исканията в протокола, тъй като това бил неин вътрешен въпрос. В заключение в циркулярната телеграма се заявявало, че мирната развръзка на затрудненията на деня била възможна, само ако държавите подписали протокола се откажат от него.

 

 

Отхвърлянето на Лондонския протокол от страна на Високата порта водело до морално оправдание на руската военна намеса и направило неизбежно избухването на Руско-турската война. Вероятно пак се е провело съвещание при император Александър ІІ. За съжаление няма публикувани данни как точно са протекли събитията. Но налице са три документа, в които най-точно се обяснява защо Русия започва с Турция война, която ще бъде наречена Освободителна.

 

 

На 7/19 април руският държавен канцлер княз Александър Горчаков изпратил следната циркулярна телеграма до руските посланици в Берлин, Виена, Париж, Лондон и Рим:

 

 

„Императорският кабинет безрезултатно изчерпваше от самото начало на Източната криза всички подвластни му средства, за да постигне със съдействието на великите държави в Европа омиротворяването в Турция. Всички предложения, последователно направени на Портата след постигане на споразумение между кабинетите, срещнаха непреодолима съпротива от нейна страна. Протоколът, подписан в Лондон на 19-ти (31-ви) март тази година, беше последният израз на съвместната воля на Европа. Императорският кабинет го предложи като последен опит за помирение. Той заяви с декларация от същия ден, съпровождаща протокола, условия, които ако бяха честно приети и изпълнени от османското правителство, можеха да възстановят и заздравят мира. На всичко това Портата отговори с нов отказ.

 

Това обстоятелство не беше взето предвид в Лондонския протокол. Изразявайки желанията и решенията на Европа, той се ограничи само с поставянето на условието, че великите държави оставят за себе си правото съвместно да обсъдят средствата, които признаят за най-удобни за осигуряване на благосъстоянието на християнското население и за запазването на общия мир, в случай, че се излъжат в надеждата си за енергично изпълнение от страна на Портата на мерките, които да доведат до подобряване на положението на това население. Последното бе единодушно признато като необходимо за спокойствието на Европа. С други думи кабинетите предвиждаха случай на неизпълнение от страна на Портата на обещанията, които тя евентуално ще даде, но не предвидиха случай на неин отказ да изпълни исканията на Европа.

 

 

Едновременно с това в декларацията, направена от лорд Дарби след подписването на протокола, се заявява, че тъй като правителството на Нейно величество кралицата се е съгласило да подпише този акт, имайки предвид само осигуряването на общия мир, то протоколът следва да се счита за недействителен и нямащ значение в случай, че предложената цел — а именно съвместното разоръжаване и запазване на мира между Русия и Турция — не бъде постигната.

 

 

Отказът на Портата и подбудите, на които се основава той, не оставят никаква надежда, че тя ще уважи желанията и съветите на Европа, и не дават никаква гаранция, че реформите, предложени за подобряване на участта на християнското население ще бъдат въведени. Те правят невъзможен мира с Черна гора и изпълнението на условията, които могат да доведат до разоръжаване и омиротворяване. При тези обстоятелства опитите за помирение губят всякаква вероятност за успех и остава едно от двете — или да се оставят нещата да продължат в положението, което е признато от държавите като неотговарящо на техните интереси и на интересите на Европа въобще, или да се опитаме да постигнем по пътя на принудата това, което единодушните усилия на кабинетите не успяха да получат от Портата по пътя на убеждението.

 

Хоро между българи и руснаци след освобождаването на български град
Хоро между българи и руснаци след освобождаването на български град

Нашият августейши монарх реши да поеме върху себе си завършването на делото, което той призоваваше държавите да извършат заедно с него. Той даде заповед на своите войски да преминат границата на Турция. Благоволете да доведете това решение до знанието на правителството, при което сте акредитирани.

 

Поемайки това бреме, нашият августейши монарх изпълнява дългът, наложен му от интересите на Русия, чието мирно развитие се забавя поради постоянните размирици на Изток. Негово императорско величество е уверен, че заедно с това той действа съгласно с чувствата и интересите на Европа.”

post-2642-066180800 1338917593_thumb.png

На 8/20 април руският император отпътувал за действащата армия. По пътя в някои места направил преглед на армията, разположена в Бесарабия. На 12/24 април в Кишинев Александър ІІ подписал поднесения му от канцлера Горчаков манифест за обявяване на война на Османската империя. Пълният текст на манифеста гласи:

 

 

„На всички наши любезни верноподаници е известно живото участие, което винаги сме вземали в съдбините на подтиснатото християнско население на Турция. Желанието да се подобри и подсигури неговото положение разделяше с нас и целият руски народ, изразяващ сега своята готовност на нови жертви за облекчаване на участта на християните на Балканския полуостров.

 

 

Кръвта и имуществото на нашите верноподаници винаги са ни били скъпи; цялото наше царуване свидетелствува за постоянната ни грижа Русия да пази благословията на мира. Тази загриженост бе проявена и при скръбните събития, които станаха в Херцеговина, Босна и България. Първоначално ние си поставихме за цел да постигнем подобряване на положението на източните християни по пътя на мирните преговори и споразумения със съюзните и приятелски нам велики европейски държави. В продължение на две години ние не преставахме да се стремим, да склоним Портата на преобразования, които могат да защитят християните в Босна, Херцеговина и България от произвола на местните власти. Извършването на тези преустройства изцяло произтичаше от предишните задължения, които Портата тържествено пое пред лицето на цяла Европа. Нашите усилия, поддържани от общите настоявания на дипломатите на другите правителства, не доведоха обаче до желаната цел. Портата остана непреклонна в своя категоричен отказ да създаде някаква реална сигурност на своите християнски поданици и отхвърли решенията на Цариградската конференция. В желанието си да изпробваме за убеждаване на Портата на всички възможни начини на споразумение, ние предложихме на другите кабинети да съставим специален протокол, в който да се запишат всички най-съществени решения на Цариградската конференция и да поканим турското правителство да се присъедини към този международен акт, изразяващ последният предел на нашите миролюбиви настоявания. Но очакванията ни не се оправдаха: Портата не се отнесе с внимание към единодушното желание на християнска Европа и не се присъедини към заключенията, изложени в протокола.

 

Изчерпвайки до край нашето миролюбие, ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия. Това го изисква чувството за справедливост и чувството за собствено достойнство. Със своя отказ Турция ни принуди да се обърнем към силата на оръжието. Дълбоко проникнати от убеждението в правотата на нашето дело, ние, уповавайки се смирено на помощта и милосърдието на Всевишния, обявяваме на всички наши верноподаници, че дойде времето, предвидено в изречените от нас думи, на които се отзова цяла Русия. Ние изразихме намерение да действаме самостоятелно, когато счетем, че това е необходимо и честта на Русия ще изисква това. Сега, призовавайки божията благословия върху доблестната наша войска, ние й заповядваме да влезе в пределите на Турция.”

 

 

Същият ден — 12/24 април 1877 г.- с нота до дипломатическия представител в С. Петербург Тефик Бей руският канцлер уведомил турското правителство, че Русия прекратява дипломатическите си отношения с Турция. В нея се казва:

 

„Тъй като особено важните преговори, които императорският кабинет проведе с османската Порта относно трайното омиротворяване на Изтока, не доведоха до желаното споразумение, в резултат Негово императорско величество, моят августейши повелител, за съжаление се видя принуден да прибегне до силата на оръжието. Благоволете да уведомите вашето правителство, че Русия от днес се счита във война с Турция.

 

Първото последствие от това е прекратяването на дипломатическите отношения между двете държави. Най-покорно ви моля да доставите сведения за броя и званията на лицата, съставляващи отоманското посолство в С. Петербург, за да можем да ви изпратим нужните паспорти. Що се отнася до живеещите в Русия отомански поданици, тези от тях, които пожелаят, са свободни да напуснат страната; тези пък, които предпочетат да останат в нея, могат с пълна сигурност да се доверят на покровителството на законите.”

 

Турция и Англия до последно не са вярвали, че Русия ще започне война срещу Турция. Прав е граф Игнатиев, когато казва, че протоколът, изготвен в Петербург, в противовес на този от Лондон, бил толкова „смирен и сговорчив”, че турците видели в това „слабост и безкрайно желание” на Русия да избегне на всяка цена войната. В Лондон и Цариград са мислели, че Русия няма да обяви толкова скоро война. Английските туркофили препоръчали на турското правителство да изчака известно време, за да се види дали ще се предприеме нещо повече от струпването на руските войски в Бесарабия. Дори когато Александър ІІ потеглил за Кишинев, английските вестници продължавали да твърдят, че войната все още не е неизбежна и мирът може да се уреди с посредничеството на държавите-гаранти.

 

 

Едва, когато войната била обявена, турското правителство чрез циркулярна телеграма потърсило ходатайството на европейските държави, основавайки се на чл. 8 от Парижкия договор. Действието, обаче, било закъсняло и отговор не последвал. Европа решила да остане неутрална по отношение на двубоя между Русия и Турция.

 

Руска военна болница в България по време на Руско-турската освободителна война
Руска военна болница в България по време на Руско-турската освободителна война

Действията на Дизраели били по-хладнокръвни. Твърди се, че той имал намерения да използва началото на руско-турската война и да окупира с британския флот Дарданелите. Този план, обаче, не бил приет от влиятелните членове на английския парламент. Все пак реакция от Лондон имало. На 24 април/6 май Дарби връчил на Шувалов нота, в която се съобщавало, че Англия няма да допусне Русия да блокира Суецкия канал и Египет — дори и временно, да завладее Цариград и да измени статута на Проливите.

 

 

В отговор на английската нота руското правителство заявило, че няма никакви намерения спрямо Суецкия канал и Египет, а за съдбата на турската столица и проливите обещало да не решава въпроса еднолично, а по общо съгласие на държавите.

 

 

Та 15/27 юни руските войски минали Дунав при Свищов. За известно време дипломатите отстъпили водещото си място на военните.

Тагове: ; ; ; ; ; ;