„Нека нашата позиция да бъде абсолютно ясна. Всеки опит на която и да е външна сила да получи контрол над региона на Персийския залив ще се разглежда като нападение срещу жизнените интереси на Съединените американски щати, и такова нападение ще бъде отблъснато с всички необходими средства, включително и военна сила”.

  Джими Картър, президент на САЩ

 

Jan. 23, 1980

 

 

Интересите на САЩ в Близкия Изток са свързани на първо място с постигане на господство в региона, което е необходимо за осигуряване на достъп до евтини ресурси и най-вече на петрол – жизнено важна суровина за всяка цивилна или военна икономика. За тази цел е нужно да бъдат контролирани петролните находища и петролопроводите, както и сухопътните и морски трасета за транспортиране на нефт. Съвсем естествено в този район се сблъскват интересите на много държави, желаещи да получат същото, а това неизбежно предизвиква конфронтация между тях. Това са Съединените щати, Русия, Великобритания, Китай, Франция и, разбира се, страните, които притежават така желаните от всички ресурси.

 

Някои от тези страни не са склонни да се конфронтират открито с Вашингтон, заради зависимости и субординация, докато други – Русия и донякъде Китай – по-открито показват недоволството си от стремежа на американците да узурпират всички важни комуникации и ресурси. Защото контролът на енергийните източници не означава само по-евтин бензин и енергийна независимост, но и възможност за въздействие върху много страни и върху световната икономика и политика. Тоест, контролът върху енергията е лост за глобално господство!

 

53% от петрола, внасян в Съединените щати, идва от Западното полукълбо (Северна и Южна Америка), като най-големият доставчик е Канада, а едва 28% идва от Персийския залив. В действителност  60% от горивото, което американците използват, се произвежда в САЩ. Това показва, че американците не искат петрола на Близкия Изток за себе си – те самите разполагат с огромни неизползвани резерви.

 

Те се стремят да не допуснат други сили да получат достъп до тези природни богатства, което ще ги направи независими, ще ги превърне в техни глобални конкуренти и ще им позволи да влияят на световната икономика, а по този начин да регулират и световната политика.

 

На Америка й е необходим контрол върху най-голямата концентрация на енергийни ресурси (Близкия Изток и особено Арабския полуостров) поради две основни причини: първо, като инструмент за глобален геополитически контрол; второ, за извличане на огромни печалби от американските енергийни компании, строителни фирми, производители на оръжие и други, които носят колосални средства за хазната на САЩ.

 

В течение на ХХ век главните политико-икономически проблеми на Съединените щати са свързани със запазване сигурността на Саудитска Арабия (главен техен съюзник, въпреки установения там свиреп теократичен режим под формата на ислямска абсолютна монархия) и на целия регион на Персийския залив, както и на потока от петрол.

 

Но преследването на американските интереси в Персийския залив се оказва скъпо начинание.

 

От края на 1970 г. Заливът е бил разтърсван от революции и почти постоянни войни. Затова неговото опазване и това на производителите на петрол в региона в сферата на интересите на САЩ означава все по-директни и по-скъпи форми на намеса от тяхна страна, най-ярък пример за което бе нападението над Ирак, коствало колосални средства и загуба на престиж.

 

Според последни данни, общите разходи на Съединените щати за войната в Ирак ще възлязат на 2 трилиона долара, а окупацията на Афганистан ще им струва около 4 трилиона долара, показва изследване на престижното Harvard University’s Kennedy School of Government.

 

Това е равно на $75,000 за всяко американско домакинство.

 

Също така е наложително да се припомни, че администрацията на Буш заявява в самото начало, че войната в Ирак ще се финансира от приходите от петрола на Ирак и ще струва между 100 и 200 млрд. долара, но вместо това американското правителство е взело заеми в размер на 2 трилиона щатски долара за финансиране на двете войни, по-голямата част от които от чуждестранни кредитори.

 

Според изследването на Harvard University’s Kennedy School of Government тези заеми добавят цели 20% към националния дълг на САЩ между 2001 г. и 2012 г. и в бъдеще ще струват на бюджета трилиони долари под формата на лихви. Докладът посочва, че последствията от решенията, взети по време на конфликтите в Ирак и Афганистан, ще доведат до значителни дългосрочни разходи на федералното правителство в продължение на много години напред.

 

Доклад на независима правителствена комисия, разследваща военновременните разходи,  посочва, че ок. 60 млрд. щатски долара, които Вашингтон е отпуснал на Ирак и Афганистан, са били присвоени, загубени или изчезнали заради лошо планиране, небрежен надзор над изпълнители, чрез измами или корупция.

 

Заради всички тези негативи за САЩ би било по-изгодно да контролират ситуацията без пряка намеса, т.е. без преки военни интервенции и без да поддържат военни контингенти, защото това им коства огромни средства, сили, човешки жертви и нерядко – авторитет.

 

Далеч по-евтино и безболезнено е да поставят марионетни правителства, които да следват техните инструкции. Но в голямата геополитическа игра има твърде много фактори и интереси, които влияят върху процесите, и затова нещата не се случват според желанията, а според условията. Има сили, които не са готови да се примирят с доминираща роля на Вашингтон, и по различни начини се опитват да налагат своята воля.

 

Русия, например, има традиционно близки отношения с Иран и с Башар ал-Асад в Сирия, което пречи за изпълнението на американските геостратегически проекти.

 

В други арабски държави се появиха правителства, които по една или друга причина също им бяха неудобни. Затова американските интереси изискваха извършването на сериозна реорганизация, която да промени конфигурацията в тяхна полза. Случващото се днес в Близкия Изток следва да разглеждаме именно като опит на Съединените щати да пренаредят картите така, че да носят изгода точно на тях.

 

За разлика от своите предшественици – британците, САЩ не водят своята имперска политика по старомодния начин.

 

Американските петролни войни не са за създаване на пряк контрол върху петролните полета, нито за постигане на политическа свобода за народите от региона. Вместо това, те се водят основно за защита на приятелските правителства, осигуряващи производството и експорта на петрол.

 

Поддържане на цените стабилни (не твърде ниски и не прекалено високи) и запазване проамериканските режими на власт е в центъра на американската стратегическа политика в Близкия Изток.

 

За интересите на Вашингтон не е важно кой и как управлява, т.е. дали е монарх, диктатор или демократ и как се отнася с народа си – важно е да следва курса на американската политика.

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ;