Най-големият страх на западните сили и особено на САЩ, свързан с Близкия изток, е, че могат да изгубят голяма част от сигурните си позиции там, ако независими правителства на държавите-производителки на петрол започнат да налагат контрол върху производствения опит, инфраструктурата и приходите от добива на петрол на собствена територия.

 

Национализацията на нефтените предприятия в Иран през 1951 г. е заплашителен пример за това, което може да се случи при такъв сценарий.

 

Уязвимостта на страните, разчитащи на чуждестранни нефтени източници е демонстрирана от неуспеха на Великобритания по време на кризата на Суецкия канал.

 

През 1956 г. правителството на Насър в Египет национализира канала, прекъсвайки стратегическата връзка на Великобритания с Индийския океан. Когато Великобритания, с помощта на Франция и Израел, изпраща там войски, САЩ, заинтересовани от запазването на стабилността в региона, отказват да дадат своето одобрение. Когато САЩ отказват дипломатическа подкрепа за британската интервенция и спират спешно необходимите нефтени потоци от полетата си във Венецуела, изтощената от липса на гориво Великобритания е принудена да се оттегли.

 

 

Политическият удар, който понасят Британия и Франция, е огромен и символизира края им като колониални държави и сили с водещо международно влияние. През следващите години процесите на деколонизация в Третия свят се засилват рязко, окуражени от слабостта на довчерашните колониални империи.

 

Успешната национализация на част от либийските предприятия и надпреварата за по-големи дялове от приходите, изискани от чуждестранните петролни компании от полковник Муамар Кадафи през 1970 г., в комбинация с едновременно протеклата инсценирана енергийна “криза”, възникнала вследствие на временен дефицит на рафиниран продукт поради увеличеното търсене, окуражава други петролни страни да изискат по-големи дялове от концесиите, дадени на петролните компании.

 

 

В течение на следващите няколко години петролните компании стават свидетели на това как техните операции и резерви са национализирани в повечето от държавите производителки. Все пак тази тенденция се обръща към началото на 90-те, когато, поради по-ниските цени на петрола, държавите-производителки стават по-силно зависими от външния капитал, използван за развиване на своя собствена нефтена индустрия.

 

През зимата на 1973-74 г. страните от ОПЕК ограничават производството и повишават цената на петрола 4 пъти, не само с цел да получат по-големи приходи, но, какъвто е случая с арабските държави, да използват петрола като дипломатическо оръжие срещу Запада и Япония, като протест срещу подкрепата им за Израел във войната Йорум Кипур от 1973 г.

 

 

Вследствие на петролното ембарго, цените на петрола за Съединените щати се покачват от 3 долара за барел до 12 долара за барел.

 

 

Последвалият ефект върху световната икономика е наречен “петролен шок”, защото зависимите от петрол индустриализирани държави, особено Япония и Европа, са заварени неподготвени. ОПЕК, която през 60-те, като цяло, е пренебрегвана от страните-вносителки на петрол, както и от нефтените компании, изведнъж се изправя като огромна заплаха пред развития свят.

 

Ефектът от петролния шок е незабавен. За първи път през ХХ век САЩ, подобно на голяма част от индустриализирания свят, изпада в период на икономическа парализа, предизвикана не от вътрешна нефункционалност, а от външна криза на доставките. Икономическото здраве, необходимо, за да се издържа силната военна машина, е поставено под заплаха, тъй като едновременното наличие на висока инфлация и висока безработица намалява бюджетния поток с 3 до 7 % само през 1976 г.

 

Един от най-дълготрайните ефекти на петролното ембарго през 1973 г. е икономическата рецесия в целия свят.

 

 

Безработицата достига най-високия си процент, както и инфлацията. Въпреки, че ембаргото продължава само една година, цените на петрола се увеличават четири пъти (и никога не се връщат на позиците си отпреди ембаргото) и започва нова ера в международните отношения. Арабските страни откриват, че петролът им може да се използва едновременно като политическо и икономическо оръжие срещу други нации.

 

Джордж Буш е изправен пред много сериозна дилема, когато през 1990 г. Ирак нахлува в Кувейт, поставяйки 20% от регистрираните петролни залежи под контрола на Саддам Хюсеин и заплашвайки 25% от наличните резерви на територията на Саудитска Арабия. Въпреки че Буш изостря американската военна чувствителност чрез заклеймяването на Саддам и чрез изобразяването на корумпираната управляваща фамилия на Кувейт като невинна жертва на агресия, под повърхността на този военен театър е залегнала сигурността на западните петролни доставки.

 

 

Но може би най-важна роля в голямата геополитическа игра петролът изиграва в средата на 80-те години на 20 век, когато Съединените щати в партньорство със Саудитска Арабия го използват като основно оръжие срещу Съветския съюз. Сривайки световните цени на петрола през осемдесетте, те успяха максимално да изострят вътрешните икономически и политически противоречия в СССР, което доведе до неговия крах.

 

Тогава един от главните аргументи на САЩ по отношение на саудитците стана твърдението, че падането на цените на петрола за 2-3 години за дълго ще забави развитието на алтернативни източници на енергия, преди всичко руския газ, който ще отиде в Европа. Саудитците се грижат за своята сигурност в несигурния регион и се вслушат в съветите на американската администрация срещу гарантиране на политическа и военна подкрепа.

Кралството рязко увеличава добива на петрол: от 2 млн. до 6 млн. барела на ден в края на 1985 г., а след това и 10 милиона. В началото на 1986 г. петролът пада от $32 на $10 за барел. Пазарът се оказва пренаситен, което принуждава СССР да продава партиди на още по-ниска цена – около $6 за барел. При това Саудитска Арабия не губи нищо: при падане на цената 3,5 пъти добивът нараства около пет пъти, т.е. паричните постъпления дори се увеличават.

 

 

За Кремъл всяко понижаване на цените значи смъртоносен удар по икономиката, което през 1985 г. е равносилно на катаклизъм. Продажбата на злато се удвоява от Москва, за да бъдат осигурени валутни постъпления. Енергетиката осигурява почти 80 процента от постъпленията. През ноември 1985 г. суровият петрол се продава за 30 долара на барел, а само пет месеца по-късно – за 12 долара. За Москва това означава изпаряването на 10 млрд. долара, почти половината приходи.

За СССР последиците се оказват фатални. Оказал се в тежка криза, с икономика, неспособна да произвежда необходимото количество потребителски стоки и без валута за внос на такива, след пет години СССР прекратява съществуването си.

Тагове: ; ; ; ; ; ;