Карл Либкнефт Роза Люксембург _nКарл Либкнехт Роза Люксембург 4_nКарл Либкнехт Роза Люксембург 6_nС участието на Gregor Gysi, Dietmar Bartsch, Sahra Wagenknecht, Katja Kipping, Bernd Riexinger, Oskar Lafontaine

Из книгата  на Вацлав Павел Боровичка «Атентати, които трябваше да променят света»:

Цели четири години армиите на европейските държави се избиват взаимно, по бойните полета загиват милиони. Америка решава да изпрати пресни сили в Европа. В Русия побеждава Октомврийската революция. Германия, изнемощяла от глад поради блокадата, пада на колене. Край на войната, народът ликува, но се и бунтува.

В Кил избухва моряшки бунт, по корабите на Вил-хелмовия флот се появяват червени флагове. А кайзерът, разбрал, че работата ще опре до кокала, на 9 ноември 1918 г. се оттегля и избягва в неутрална Холандия. Австроунгарската монархия получава туш още по-рано.

Войната завършва, избухва революцията.

Два дена преди да абдикира кайзерът, радикалният социалист журналистът Курт Айснер организира в Мюнхен революционен преврат. Въстаническата вълна залива цялата страна. Спартаковци под ръководството на Карл Либкнехт, Роза Люксембург и Вилхелм Пик на връх на Нова година основават Германската комунистическа партия, която става ръководна сила на революцията.

Само след десет дена обаче към столицата потеглят военни части, по улиците маршируват отряди от доброволци, Носке, социалдемократ и депутат в Рейхстага, усетил накъде духа вятърът, влиза в Берлин начело на въоръжени корпуси, упълномощен да ръководи защитата на републиката. Неговите хора заемат редакциите, печатниците и изведнъж срещу революцията се изправят три хиляди въоръжени войници, едно непреодолимо превъзходство.

Мнозина избягват зад граница, други остават. Карл Либкнехт и Роза Люксембург минават в нелегалност, като организацията им подготвя сигурно убежище, но имперските офицери все пак ги проследяват и след два дена се стига до първото следвоенно двойно политическо убийство, което разтърсва света, копнеещ за мир.

На 16 януари в сутрешните берлински вестници се появява съобщение за арестуването на Либкнехт. За да потвърди, че Либкнехт наистина е останал в страната, редакторът се позовава на неговата статия в ежедневника на Германската комунистическа партия „Роте фане“, в която Либкнехт заявявал, че не се отказва от ръководството на спартаковци, че комунистическите вождове не са избягали, че ще се борят до крайна победа.

Карл Либкнехт и преди това е бил непредпазлив, за което Роза Люксембург го е упреквала. Но в случая и двамата подценили опасността. А може би е била една нещастна случайност. Но още същата вечер след из-лизането на статията му жителите на Вилмерсдорф започнали да си шушукат, че Карл Либкнехт се укрива при свои познати, съпрузите Маркусон, на ул. „Манерхаймщрасе“ № 43.

Ченгетата подочули за това, арестуват Либкнехт, натоварват го на кола и го откарват в хотел „Еден“, недалеч от берлинската зоологическа градина. Хотелът е зает от щаба на гвардейската конна дивизия. Отначало Либкнехт отричал своята самоличност, но при обиска у него намират няколко писма с името и адреса му, а по бельото му имало и монограм. Тъй като е твърде известен от публичните си речи, при очна ставка свидетелите потвърждават, че действително е Карл Либкнехт.

Още същия ден вечерните издания на берлинските вестници съобщават за зверското убийство. Карл Либкнехт и Роза Люксембург са мъртви. Според донякъде официалното описание на случая във „Фосише цайтунг“, Карл Либкнехт бил застрелян при опит за бягство, а Роза Люксембург — по пътя за предварителния арест.

Данните са предоставени на редакцията от самите щабни офицери на гвардейската конна дивизия. Наистина официални данни, но затова пък съвсем неверни. Както ще се окаже по-късно, продиктували са ги самите убийци като оправдание за злодеянието си.

Вестник „Фрайхайт“ помества изказването на очевидец, който по време на убийството стоял пред хотел „Еден“. „Съобщението за убийството на доктор Либкнехт и Роза Люксембург не отговаря на истината. И двамата бяха убити пред хотела от войници, подтикнати от офицерите. Някой блъсна Либкнехт с приклада, а след това го удари още веднъж малко преди да се качи в колата. Той падна на земята. За тълпа пред хотела изобщо не може и да става дума, тъй като околните улици бяха затворени.“ На следващия ден вестник „Фрайхайт“ също отпечатва изявление на друг очевидец:

„Убийството извършиха войниците под ръководството на офицерите, а не тълпата. Всички, които бяха в хотела, дори и персоналът на хотела, би трябвало да потвърдят, че в посоченото време пред хотел «Еден» не е имало никаква тълпа.“

Този свидетел разкрива и още един, не по-малко важен факт. След като във вестниците излязло полуофициалното съобщение за събитието, управителят на хотела свикал целия персонал, прочел им статията и подчертал, че не съветва никого да говори нещо по-различно от написаното. Не всички обаче се изплашили. Някои от служителите на хотела потвърдили, че войниците са били жестоко двамата комунисти, след което са застреляли Либкнехт в колата, а Роза Люксембург са отвели от хотела в безсъзнание, а може би и мъртва. Когато шофьорът се върнал през нощта, казал, че хвърлили мъртвата в канала.

Общественото мнение не се помирява лесно, налага се да се предприеме углавно преследване срещу убийците. Главният съдебен съветник към военния съд получава заповед да започне разследването на двете убийства, но да не бърза с процеса. Заподозрените спокойно си прекарват времето в не дотам строгия арест, посещавани непрекъснато от приятели. Те редовно са информирани за хода на следствието от лейтенант Вилхелм Канарис, бъдещия шеф на нацисткия абвер.

През това време обаче журналистите успяват да се доберат до съществени факти и разбират, че офицерите играят непочтена игра.

Става съвсем ясно, че убийството не е случайно, не е дело и на разгневена тълпа, а предварително и грижливо подготвена акция. Ето защо напълно

обяснимо е защо колата е минала по страничния и съвсем глух път през неосветената зоологическа градина. Не случайно моторът се е повредил тъкмо там, където било най-тъмно, и веднага след злодеянието двигателят пак заработил. Шофьорът с пълен газ се отправил с трупа на Либкнехт към спасителния пункт. Там убийците предали трупа и казали, че е на неизвестен мъж.

След преценката на новите обстоятелства прозвучава безсмислено и твърдението, че тежко раненият Либкнехт се е опитал да бяга. Та след удара с приклада той едва се е движел. В действителност убийците са се спрели на безлюдно място, извели са Либкнехт от колата, отвели са го малко встрани и там хладнокръвно са го застреляли.

Капитан Пфлуг-Хартунг изстрелял смъртоносния куршум. Негов съучастник бил редник Рунге, който навярно се е върнал незабавно в хотела, тъй като стоял с колегата си Трьогер пред входа, когато лейтенант Фогел и неговият ескорт извеждали през фоайето на хотела Роза Люксембург. Двамата излезли през въртящата се врата и възбуденият Рунге ударил арестуваната с приклада по главата. Тя паднала и останала безжизнена на земята, но въпреки това Рунге още веднъж я ударил силно.

Натоварили бездиханното тяло на колата и по време на движение лейтенант Фогел уж бил стрелял в главата на може би мъртвата вече Роза Люксембург, след което хвърлили трупа в канала. Същевременно твърдели, че разгневената тълпа я грабнала от колата и не се знаело къде я е отнесла. Явна лъжа!

При разследването на случая, който офицерите се опитват да потулят, важна роля изиграват журналистите от комунистическия вестник „Роте фане“. Те издирват свидетели и отпечатват техните изявления. Изобличават оберлейтенант Фогел в това, че е хвърлил трупа на Люксембург в канала, и под тежестта на доказателствата го принуждават да признае вината си. Издава се заповед за арестуването му. Но от самото начало Фогел твърди, че убиецът не е той. В края на февруари арестуват и останалите офицери.

На 8 май 1919 г. пред военния съд са изправени седем подсъдими: редник Ото Рунге, капитан Хорст фон Пфлуг-Хартунг, флотски оберлейтенант Улрих Ритген и флотски оберлейтенант Рудолф Либман — всички обвинени в умишлено убийство на доктор Карл Либкнехт, а оберлейтенант Курт Фогел — в убийството на доктор Роза Люксембург.

Председател на полевия трибунал е съветникът към военния съд Ерхард, заседатели са съветникът към военния съд Майер, лейтенант Вилхелм Канарис и двамата представители на гвардейската конна дивизия Ернст и Химилевски. Държавен обвинител е съветникът към военния съд Йорнс.

Процесът започва около девет часа сутринта, но само след тридесет минути няколкото журналисти разбират, че са станали свидетели на добре подготвен фарс.

След поражението на нацистка Германия през 1945 г. редник Ото Рунге бе изправен отново пред съда за убийството на двамата комунисти. Неговото показание още веднъж разкри нечистата съвест на тогава вече мъртвия шеф на Хитлеровото разузнаване. Рунге заяви, че пет дена преди откриването на процеса Канарис предал на Фогел отлично фалшифициран паспорт № 2575 на името на Курт Велзен, а на Рунге освен фалшиви документи и хиляда марки за път и се опитал да измъкне от затвора Фогел по такъв фрапиращ начин, че не са могли да си затворят очите дори посветените в тайната пазачи. Случаят станал достояние на широк кръг хора и Канарис трябвало да бьде арестуван. Но още същия ден бил пуснат на свобода.

Показания дават Фогел, капитан Пабст и другите осем свидетели, като предъвкват все едно и също, опитвайки се да замъглят картината на престъплението. Зад банката за свидетели застава доктор Валтер Грюцнер, който с няколко изречения разваля добре скалъпеното дело. Три дена след убийството той бил назначен за командир на охранителния отряд в хотел „Еден“. Когато приемал дежурството от лейтенант Зандер, бил изненадан много от следния факт:

„Господин лейтенант Зандер ме дръпна и ми пошепна, че трябвало да ме помоли, доколкото си спомням по заповед на господин капитан Пабст, да поговоря с войниците да свидетелствуват разумно…“

Валтер Грюцнер бил юрист и отказал да изпълни заповедта, като подчертал, че нареждането на капитан Пабст е наказуемо подтикване към лъжесвидетелство.

Лейтенант Зандер, когото съдът също изслушва, потвърждава, че Грюцнер е прав, но го коригира в смисъл, че заповедта получил от капитан Пфлуг-Хартунг, а не от Пабст.

Следващите свитедели вече играят ролята си съобразно с режисурата, единодушно уличават оберлейтенант Курт Фогел в убийството на Роза Люксембург, дори твърдят, че също по негова заповед войниците хвърлили трупа и в Ландверканал. Но в показанието на Фогел се появява пукнатина, той признава, че до шофьора седял още един мъж, чието име не желае да разкрие. От протоколирания разпит на свидетелите заслужава да се спомене показанието на Алкер. То е особено важно за епилога, който ще се разиграе половин столетие след убийството. Тогава, през 1919 г., Алкер дава следното показание:

„Щом колата потегли, на задното стъпало скочи офицер и едва изминала десетина метра, той отново удари госпожа Люксембург, а малко след това се чу изстрел. Върнах се в караулното. След около час дойде Рунге и започна да оправя леглото си. Същевременно се върна и отрядът, който навярно бе откарал доктор Либкнехт. Войниците се забавляваха шумно, имаха две бутилки вино и няколкостотин цигари, които разпределяха помежду си. Отидох при тях до масата, за да се осведомя дали наистина доктор Либкнехт е мъртъв. Един от приятелите ми отговори, че бил надупчен като решето. На въпроса ми, кой им е дал цигарите и виното, отговориха, че са ги получили от офицерите.“

Със заключителната си реч държавният обвинител също се старае да заслужи признание. Той подчертава смекчаващите вината обстоятелства и макар че иска строга присъда за убийците, той всъщност е на тяхна страна. Неговото слово е агитация:

„Трябва да признаем като смекчаващо вината обстоятелство досегашната безукорност на подсъдимите, изключително добрите служебни характеристики на офицерите, които им дадоха техните началници, както и да се вземе под внимание, че през цялата война са били на фронта. Господа, войната за жалост донякъде заличи границата между понятията «право» и «безправие» и разликата между морално и неморално поведение. Човешкият живот днес няма особена стойност. Революцията в нашето отечество съшо не допринесе за издигането на нравственото ниво. Трябва да вземем пред вид и нервното състояние на всички ни, та ние не живеем в нормални условия. Трябва още да разберем, че никой от обвиняемите не е бил подтикнат към деянието от низки и безнравствени подбуди, а е извършил престъплението в крайно бурно време въз основа на неправилно разбирани политически интереси.“

Осъждат Рунге и Фогел на четири годиш: затвор и ги уволняват от армията, всички останали си отиват от съда направо в къщи.

Второто действие на трагедията се разигра половин столетне по-късно. Западногерманският журналист Ер-тел, проучвайки тогавашните документи, за да напише сценарий за телевизионен документален филм по случай петдесетгодишнината от двойното политическо убийство, установява нещо неимоверно. Осъденият лейтенант Фогел бил невинен — убиецът бил друг, който и до днес живее спокойно във Федерална република Германия.

Но нека още веднъж разгледаме тогавашните събития, този път с безпристрастния поглед на поколение, за което 1919 г. е вече история. Берлинският хотел „Еден“ е превърнат в щаб на контрареволюционните части, съставени от най-различни военнослужещи, останки от всевъзможните видове войски, от моряци до егери. Командир на тази част, която потегля към столицата, за да я спаси от революцията, е болният и уморен от дългата война генерал-лейтенант Бернхард фон Хофман. Негов заместник обаче е усърдният капитан от генералния щаб Валдемар Пабст, стремящ се да заслужи похвала от новия режим, който решава да бъдат убити Либкнехт и Люксембург. Но тъй като нямал кураж да реализира лично плана си, дава сто марки в ръцете на редник Рунге, за да свърши черната работа вместо него. Затова Ото Рунге е толкова старателен, затова той се връща бързо в хотела, за да завари ескорта с Роза Люксембург и да заслужи сребърниците на Юда. Само че малко закъснял.

Тогава кой е убил Роза Люксембург? Всички показания на обвинени и свидетели се въртят около някакво неизвестно лице, което скочило на стъпалото на потеглящия автомобил. Скоро след това се чул изстрел.

Едва при съдебното следствие, водено през 1922 г., шофьорът на автомобила Яншков се осмелява да проговори. Той заявява: „Това бе флотският лейтенант Херман Вилхелм Зухон.“

Изпращат на лейтенант Херман Зухон призовка, но той не се явява. Набързо се преселва в Австрия. За съдия-следователя това навярно е било достатъчно и приключва делото. Може би не се е опитал дори и да поиска от австрийските власти да предадат убиеца.

Днес вече твърде старият Валдемар Пабст живее във Федерална република Германия. И тъй като според западногерманските закони убийството на Либкнехт и Люксембург е престъпление, което отдавна е загубило давност, през 1959 г. Пабст спокойно разкри истината пред публициста Гюнтер Нолау.

Валдемар Пабст, за когото журналистите говореха, че е съвсем склерозирал, вече не се опитваше да скрие факта, че той е бил инициатор на двойното убийство и дори посочи мотивите за това трагично решение. Няколко пъти уж бил слушал двамата комунисти да говорят на митинги, разбрал колко внушаващи са техните речи и че в редиците на контрареволюционерите няма равностойни на тях личности, които да им съперничат. Затова решил да ги ликвидира като опасни противници.

И след като му се удава възможност да командува фактически гвардейската конна дивизия, издава заповед да бъдат арестувани и доведени в хотел „Еден“. Изобщо не е мислил да ги изпраща в Моабитския затвор. Според предварително уговорения план в Роза Люксембург стрелял тогавашният флотски лейтенант Херман Зухон на кръстовището недалеч от хотел „Еден“.

И наистина никой не успя със сигурност да докаже, че Курт Фогел е бил убиецът. Но също така остана загадка упоритото мълчание на Фогел.

Убиецът на Роза Люксембург живееше в Западна Германия и облагодетелствуван от съществуващия закон, той заведе дело срещу телевизионното студио на Южногерманското радио заради документалния филм, излъчен по случай петдесет години от провокационното политическо убийство, като поиска Щутгардският земски съд да му признае обезщетение от двадесет хиляди марки за накърнена репутация.

Но и това дело, макар и гражданско, разкри нови факти за фашистките методи на контрареволюционерите през 1919 г. На щутгардския процес между другото даде показания и барон Алберт Вехмар, който през 1919 г. бил лейтенант от гвардейския конен дивизион и видял с очите си, когато военният ескорт довел и отвел арестуваните. През 1970 г. Алберт Вехмар заяви:

„Още същата вечер, а и по-късно сред офицерите в хотел «Еден» и сред персонала на хотела се говореше, че някой си лейтенант Зухон скочил бързо на стъпалото на автомобила, отвеждащ Роза Люксенбург, и стрелял в нея.“

Но въпреки това многоуважаваният господин убиец си остана ненаказан.

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;